|
Войната с войната
Браво на Копринка Червенкова за текста на първа страница в брой 7 на "Култура"1! С честната си и строго лична позиция във връзка с конфликта САЩ - Ирак тя прави нещо сравнително рядко срещано в публичното ни пространство - демонстрира сложно отношение към сложен проблем и се издига над собствения си пацифизъм, жертвайки идеологията пред конкретната ситуация. Хората обикновено гледат да не поемат лична отговорност дори за мненията си. Те се мушват в колективите, където принадлежат - партиите, институциите, приятелите, семействата, идеологиите - и едва оттам, някъде от средата на общата снимка, набират кураж да размахат назидателен пръст и да произнесат някоя добродетелна пледоария. Та това е. Искам да кажа, зарадвах се.
Иначе, във връзка с конфликта и евентуалната война, почти всички мнения, които чувам или чета, елементаризират нещата, а оттам и себе си. Най-много обаче ме дразни обичайната гледна позиция, която се заема. Виждаме я особено откроено в централните ежедневници, но я срещаме и сред студенти, и сред квартални юначаги, и сред ситнещи край сергиите жени, и сред салонни интелектуалци. Тя сякаш е изтеглена извън координатите на света, на някакъв остров или по-скоро планета на блажените, откъдето собственикът й гледа безучастно сеир и чака да види кога и как ония ще се изтрепят; или пък леко се приближава, но въвежда в отношението си трети елемент: един вид, "Саддам не е цвете, ама и американците са империалисти, я си спомни как бомбардираха сърбите". Понякога звеното "Саддам" въобще отсъства от веригата на разсъждението, като че ли нито се е раждал, нито е нападал Кувейт, нито е произвеждал нерегламентирани оръжия за масово поразяване, а на фокус остават само лошите американци и братята сърби. Понякога и сърбите ги няма.
Конфликтът, значи, се оказва проведен открай докрай от американците. Ех, ако ги нямаше, как само щяхме да си живеем!
Това не мога да не го нарека дивотия и провинциализъм. Разбира се, само в случаите, където не е съзнателна манипулация. Там е само провинциализъм. Иначе разбирам сеира. У нас и въобще в Ориента и на Балканите той е стар манталитетен автоматизъм и изразява не любопитство, а нещо като присъствен отказ от участие (тип "старец на припек"). Той съдържа подсъзнателно в себе си цялата убеденост на отделния индивид, че от него нищо не зависи, че не участва по никакъв начин не само в управлението на околния свят, но и в личната си съдба. И затова е най-добре да не се намесва, за да не се посипят изневиделица удари по гърба му. Рецидивът на сеира, мисля, е дълбоко откровение за територията и обществото ни. Той подчертава тоталното ни традиционно безправие и резултантния ни цинизъм, съзнанието ни, че околната игра е съвсем лишена от правила и поради това не притежаваме дори собствения си живот, а само го откупуваме периодично чрез бездействие. Тъкмо това бездействие, обаче, неучастието, един вид, се оказва все повече анахронизъм в днешния евроамерикански свят, към който волю-неволю принадлежим.
Искам да подчертая едно - въобще не смятам американската външна политика за безгрешна. Но едва ли бих седнал да обсъждам дефектите й току-така, ако не съм уверен, че с евентуалния ми опонент или опоненти споделяме по отношение на конфликта общ пакет ценности: демокрация срещу патриархален фундаментализъм (ислямски и пр.), граждански права срещу държавно всевластие, закони срещу волята на главатаря, егалитаризъм срещу йерархии от семеен и пара-семеен тип, индивидуално самоосъществяване срещу реализация единствено в рамките на колектива, ясни и открити правила на играта срещу скрито раздаване на карти под масата, писмени договори срещу устни договорки. Иначе, ако не споделяме принципните си ценности, дебатът просто не може да се осъществи, няма за какво да се захване, отделните реплики ще минават една през друга, като че са в различни измерения. Аз ще казвам, примерно: "Никой няма право да гони хора от родните им места или да ги преследва и избива заради политическите им възгледи", а опонентът ще възразява: "Да, ама Косово е на сърбите, а Кувейт - на Ирак; и защо ще му се бъркат на Милошевич/Саддам във вътрешните работи". Е, как да се разберем при такова положение? Дори при най-добро взаимно желание ще стигнем най-много до извода, че явно има принципни задръствания по канала на комуникацията.
С всичко това искам най-вече да кажа, че колкото и да сме свикнали да гледаме сеир и да се самозалъгваме, колкото и да сме убедени, че най-голямото достойнство в този развихрен свят е да оцелееш като камък край пътя, по-добре да разберем, че вече участваме в конфликта, независимо дали ни се харесва или не. Защото в него става дума за принципно разминаване между основни пакети ценности, а оттам и за избор между две позиции - между двете позиции в света. Следователно, не можеш сега да бъдеш хем срещу Саддам, хем срещу Америка, вън от двата лагера и все пак вътре в света. Освен ако, разбира се, не държиш по детски или махленски да си говориш ей така, да върви времето. Правилната позиция е: да, с Америка съм, искам демокрация и граждански права, рационален регламент и равен старт за всеки; но тук (или тук, или тук) тя сбърка, защото... Или: не ви ща демокрацията, искам си битовия уют и договорките на ухо, искам си предците и бащицата, бедняшкия егалитаризъм и алкохолната емпатия, мисля, че Саддам и ислямският хуманизъм най-пълно изразяват това мое желание; те не грешат никъде. Много би ми било интересно да разбера кой ли стихиен антиамериканец в България би поел отговорност да избере втората позиция. Особено ако я защити с убедителни аргументи. Защото трета в случая няма. Светът е скачен. И нещата не опират до нравствена метафизика, около която няма и не може да има никакви спорове, а до практическа философия - до идеи, от които произтичат преки политически действия.
Сред всеобщата българска говорилня в стил "и едните, и другите са маскари" там, където другите понякога ги няма, се открояват няколко реторики или дискурси. Антиамериканско-просръбската реакция, съгласно неписания регламент на патриархалното ни общество, можем да я наречем "мъжкият" дискурс по темата (говоря за реторично, а не за полово разделение). Но има и "женски" такъв, който също си има свой обхват, пак обрамчен, условно казано, с "женски" и "мъжки" полюс. Женският женски дискурс се изразява в сантиментализъм, а женският мъжки - в пацифизъм. Първият апелира, в унисон с Достоевски, към сърцата на всички, които биха посегнали да съградят човешкото щастие и знание върху сълзата на едно дори само дете, а вторият (той е неотличим от "мъжкия женски дискурс", доколкото описаният по-горе е "мъжкият мъжки") се позовава на човешкия живот като ненакърнима първоосновна ценност.
Всичко това е много хубаво и отгоре на всичко е точно така. Остава само да разберем дали някой би твърдял, че отличният писател Достоевски е също толкова отличен политически стратег и методолог. Лично аз не бих го твърдял. Нещо повече, мисля, че абстрактната панхуманност (т. нар. "руска душа"), увековечена от руските класици на XIX век, е много тясно свързана с империята и крепостното право, защото носи следи от манталитетния свят на хора, на които съдбата само им се е случвала, които никога не са се управлявали сами, от които никога нищо не е зависело, които в случай на удар "отгоре", по липса на какъвто и да било друг шанс, са свикнали не да отвръщат с удар или с търсене на правата пред съдебна инстанция, а да квичат като бити псета и да намират мазохистично удоволствие в немотивираното и незаслужено страдание. Руската душа е килерчето на остатъчното им лично достойнство, единственото мъничко и закътано пространство, което те, чрез саможертва и плач, са имали възможност да управляват.
Такива хора може да имат много прекрасни черти, но едва ли би било разумно да се очакват от тях мащабни политически провидчества. Има си хас някой да се опита да приложи на практика Достоевски в конфликта САЩ - Ирак. Никой нищичко няма да може да направи, тъй като едва ли ще успее да намери дори най-малък луфт между потенциалните многобройни сълзи на потенциалните многобройни деца в полето на действие. А суетенето в такъв момент ражда спомени за явления като Хитлер и клането в Сребреница, които са се осъществили точно на база на колективното бездействие в трудна и противоречива ситуация. Рискът, значи, не само не намалява, а дори се засилва. Защото рано или късно ще стане ясно, че на база на съответния възвишен казус сме сключили договор, при това самообвързващ, единствено ние, отсамната страна на конфликта. Оттатъшната страна ще е освободена да прави каквото си ще, тъй като изначално няма сложен проблем с детските сълзи и не вижда защо да не накърнява човешкия живот в произволен ред и количество, стига това да е важно за колективната кауза. Вярно е, че по отношение на дилемата "мир - война" САЩ и Европа, с някои изключения, между които и България, се разделят в момента. Но тази правна в същността си дилема не може да изразява антагонизъм, защото съществува като такава само в демократично-ориентираната част от света (в другата част проблемът за мира и войната не че не съществува, а не съществува толкова изразено като правна дилема). Това, което прилича на евро-американски антагонизъм, се свежда до практическото й тълкувание. Американците имат протестантския навик да искат строго наказание за съответната простъпка, особено пък сега, когато в съзнанията им доста драматично отеква срутването на Световния търговски център. Европа не е принципно против да се наказва простъпката, но е склонна да се опъва - тя обича чиновническото протакане и най-вече конференциите. И двата метода си имат плюсове и минуси. Американците са склонни понякога да избързват и да се опитват да наложат права линия върху сложен релеф. Те са много ефикасни обаче в наболели ситуации, като масови изселвания, геноцид и пр. Европа, за разлика от тях, има по-голямо уважение към сложния релеф на нещата, но в наболелите ситуации обикновено демонстрира фатална бездейност. По-горе споменах две от тях, без да съм ги изчерпал.
На едно място вече нарекох размитата позиция по отношение на конфликта "САЩ - Ирак" дивотия и провинциализъм. Поради това мисля, че дължа обяснение как тогава гледам на протестните демонстрации по света, включително в Западна Европа и САЩ, срещу американската политика в района на Залива? Тях също ли бих окачествил като "дивотия" и "провинциализъм"? Не, не точно. Реакциите са аналогични, но контекстът е друг. Една малка част от днешните пацифистки лозунги из света се дължи на просветени хуманисти, които живеят философията си и плюс това са обръгнали в убеждението, че тяхното лично мнение значи нещо в света, където живеят (с тях нямам спор извън забележката, че тези хора обитават по рождение едната страна в конфликта и затова са по-скоро вътрешни критици, а не другопланетни сеирджии). Най-огромната част иде от хора по принцип аполитични, без всякаква идеология във връзка с проблема. Те просто не искат да имат проблеми с Ирак. Досега са си живели без него, на тях Ирак не им е никакъв и те държат да си остане никакъв. За консумативния им и доста добре подреден свят Ирак не може да допринесе с друго, освен с оскъпен петрол и имиграция, и затова те панически махат с ръце, за да отпъдят по един класически либерален начин призрака му - един вид "хубаво де, живейте, равни сте, прави сте, само не ни се мотайте в краката". В този смисъл САЩ са лоши, защото материализират призрака и го докарват в непосредствена близост.
Близка по реакция до тази категория западняци е и една друга, малко по-симпатична - бих ги нарекъл "левите носталгици". Истината е, че крахът на социалистическата система даде граждански свободи на Изток и удовлетворение от победата на Запад, но на немалко хора отне и някои вътрешни устои. Този крах отведнъж лиши от обществен кредит левия политически спектър на Запад и поддръжниците му, запуши им устата и ги свали от рампата. И най-лошото - отне им патента над доблестната гражданска позиция и неудобната истина, който те бяха убедени, че притежават навеки, отне им самомнително наперения младежки перчем. От всичко това остана само една затаена носталгия и тя избликва всеки път, като се зададе дори само сянка на повод. Особено ако за сянка на повод служи добрата стара антивоенна демонстрация.
Левите носталгици имат свой аналог и у нас (тия преди тях - не, заради зачатъчното ниво на консумативната ни култура), който се състои от две подразделения - нещо като тесен и широк кръг. Тесният кръг произтича от някои затворени софийски среди на 80-те години, центрирани около деца на висшия партиен елит и антуража им от съученици, приятели и приятелки. В тия иначе свръхритуални среди, между другото, още тогава си личеше една проевропейска ориентация - беше престижно да симпатизираш на Западна Германия, но в никакъв случай на САЩ. Широкият кръг, за сметка на това, е по-идеалистично настроен. Той обхваща една пъстра група от същото поколение, която през късния социализъм се състоеше от бохеми антиконформисти, концептуално екстатични и непрактични, които плюс това обикновено се отличаваха с руска литературно-музикална школовка. Някои бяха завършили университет в Москва, други - руска или сродна филология в София, трети просто четяха в оригинал или превод Ахматова, Цветаева, Манделщам и Пастернак и слушаха нелегални концертни записи на Висоцки. На всички тези хора след 1989 г., независимо от политическите им пристрастия, много трудно им понесе изчезването на минимума осигурено икономическо дъно и резултантното рационализиране на живота им, освен че също като събратята си на Запад, само че много по-трагично, се лишиха от право на място върху публичната рампа - поне в качеството на такива, каквито бяха преди промените. Те загубиха немалко престиж, а и самоуважение.
Тази среда би ми била значително по-симпатична като идеологическо излъчване, ако през годините не отминаваше със системно мълчание (ако не и с мълчаливо одобрение) действията на Милошевич срещу хървати, босненци и албанци. Същата тази среда получи пристъп на възмущение едва при ответните действия на САЩ срещу великосръбската етнопрофилирана диктатура. Сега е поредният им пристъп. Насред проблема Ирак/Саддам/оръжията за масово поразяване те протестират срещу идеята за пряка военна намеса с доста често позоваване на вече дискутираната детска сълза в книга пета на "Братя Карамазови".
Странното е, че аналогично антиамерикански настроен е у нас и дребният градски бит, кварталната периферия, нашата "lower middle class" с пристрастията й към изкуството на чалгата (която по-горните групи отхвърлят с отвращение). Това съвпадение, въпреки културно-вкусовите разминавания, заслужава внимание. Общото между двете социални прослойки стои подредено на серия от нива, повечето от тях датиращи много отдавна. Мога да го нарека "неизживяна у мнозина пропаст между Изтока и Запада". Мога да го нарека просто "незнаене на английски език", което означава липса на контакт с една огромна социокултурна среда и нейните не само вътрешни, но и принципно по-справедливи регламенти. Мога да го нарека най-вече "котловинна неприязън към доста новия за тукашния регион рационално-правов обществен регламент, който от нашата гледна позиция се въплъщава до голяма степен от Америка". Дълбоко в себе си хората, за които става дума, хората около нас, а поне отчасти и в нас, искат заварената идилия на изолираното си от света общество, с която са свикнали - и която си отива като патриархалния рай в "Гераците" на Елин Пелин. Разбирам ги, разбирам дори някои кътчета в себе си. И честно казано, нямам голямо съжаление.
Владимир Трендафилов
Това да ли е в темата на клуба?
|
Дивотия и провинциализъм.
