Когато любовта не достига, я търсиш къде ли не - дори в чата...
Когато се чувстваш сам... или ти е омръзнала рутината в леглото... Когато се чувстваш несправедливо лишен да ти се случи и да изживееш невъзможното... Или просто една "изключителна" авантюра с лекия привкус на забранен плод и сладостта на млечния шоколад с лешници... Когато не си пораснал и все още можеш да мечтаеш... Или когато се надяваш, че от другата страна ще намериш някой, който има способността да м и л в а с думи - думи, които обичат и те правят щастлив...
Много често дори нямаш нужда от името или образа - така можеш да променяш измислицата си, доколкото позволява въображението ти. Отпускаш се, даваш воля на фантазията си - танцуваш, прегръщаш и обичаш, ставаш смел и казваш всички онези мили глупости, които някога си искал да кажеш на някого, а когато се случи и да ги чуеш - тогава небето слиза ниско, много ниско, ушите ти писват - все едно си в някакъв друг живот - с някой, който много ти е липсвал...
И настава такова безвремие, че ти е трудно да балансираш между приказката и острите ръбове на дневния си живот. В очите на другите си нещо като орангутан, който гали през нощта и яко скача по нервите през деня... Но не ти пука (дори не се усещаш), докато трае приказката. Вече не пиеш питието си с приятели или на масата със семейството, отнасяш чашата пред компютъра (докато другият човек е още в мрежата) и се изтрелваш в другото измерение. Там има всичко - плажове, на които спасителната служба е забравила да сложи черен флаг, нежност, стигаща до предела на ранимост...
Заедно с другия, доизмисляш и себе си - вече не си оня от тълпата, който сутрин препуска до работното си място. Чувстваш се значим и специален, толкова, че и да съобщят идването на края на света, това едва ли ще те трогне...
Ако приказката все пак свърши, разбираш, че за това време поне си получил своята доза щастие. Дори две...
Но понякога не свършва... Ако е истинска...