дано не съм те засегнал(а), но да - така ми звучи. напомня ми на онази песничка на том джонс за зелената трева в къщи, дето героят му е затворник и си мечтае да отиде да се просне на поляната.

между другото, това е някакъв защитен рефлекс на повечето емигранти, които се връщат за по малко в родния град. някакво абсолютно неразбираемо за мен търсене на съчувствие. нещо от рода на 'их, как хубаво си живееш тук, колко е спокойно/тихо/красиво, колко много хора те знаят и си се поздравявате, а аз там във враждебната америка/австралия/не знам си къде си никой не познавам....' все едно аз съм ги засилил там. или някой им пречи да се върнат. досега само един познат ходи в канада, седя половин година, реши, че не му харесва и сега си е пак в силистра. един друг типичен пример - съученичка, бачкаше си в софия в централата на цкб и си имаше апартамент там. съпругът (по-млад от нея) и той бачкаше като бодигард. отидоха в щатите със зелена карта. сега се оплаква. тя бачкала на 4 часа в някакъв магазин и още час-два чистела на някаква баба; той бил на пълен работен ден в друг магазин. и им било трудно. ама не се връщат. седят си там, затъпяват, ама не искат да се върнат в българия.

та есето по-горе ме навява на такива мисли.

TANSTAAFL! There AiNt Such Thing As A Free Lunch