Интересното е, че Данчо изнасяше лекциите си, без никой да му плаща - само срещу безплатно гледане на филми /затова по едно време се беше превърнал в нещо като част от мебелировката/. Колко пъти заради него прожекциите са закъснявали с половин час, че и повече - аз му светкам от кабината, махам му с ръка, та белким се сети да спре, ама няма, братче! Но в случая с "JFK" Даньо свърши добра работа - тогава прожектирахме филма паралелно с кино "Млада гвардия", а той беше около три часа. Данчо обаче в началото на всяка прожекция излизаше отпред и предупреждаваше публиката, че първата половина на филма е малко скучна, така че тогава който иска, може да ходи до тоалетна, да пуши или да яде банички навън, и да дойде направо за втората половина. Този ход бе много успешен: при конкуренцията филмът се провали, а при нас той излезе дори на печалба. Друг е въпросът, че поради особената си репертоарна политика общинското-частно кино "Меркюри" си беше спечелило славата на "кино за луди".

Незабравим е споменът ми от Пешо Фотографа, когато по време на един футболен мач той влезе на терена и ритна обратно топката, която току излизаше в аут. В този момент всички футболисти вкупом го запсуваха и се втурнаха да го бият, та се наложи полицаите да го спасяват.

А Руси Мексикото ще го запомня с това, че все, когато минеше покрай къщи, ми искаше круши. И не мирясваше, докато не му напълнех една торбичка.