Защо нищо не може да ме заинтересува, защо всичко някакси ме избягва и най елементарните неща са ми толкова далечни. Не виждам смисъл да се захващам с нещо, не виждам смисъл и в това да вегетирам. Но какво да правя, човек блез цел, но такива сте и всички вие лошото е че аз имах прекалено много време и го осъзнах. Не откривам никакво предназначение за живота си, а да го пилея не мога поняккога зная какво да правя но само понякога. Изгубен в хорските лъжи и оголен от честноста си аз се крия в пещери и умирам от студ понякога навлизам във себе си за да се стопля но само понякога и не винаги успявам. Може би когато се пробуди мечката за която всички говорят от зимният си сън най накрая ще намеря покой в нейната прегръдка. Прегръдка носеща ми смърт и успокоение че всичко вече е свършило. Бих могъл да се боря за нещо да отхвърля всичко останало и да го отстоявам да се изправя срещу орда, тъъълпа от побеснели безумници носещи със себе си тояги и замерящи ме с камъъни, вече съъм го правил, но вече няма за какво загубих смисъла някъде назад във врмето и в болката.