|
Братовчедката беше направила чудно съоръжение. Конци, падащи кутии, звънец. И някаква хартия, на която пишеше нещо.
"Какво е...Това?"- възхитих се аз. "Аааа, капан за хлебарки! Виж, минава, вижда надписа, тръгва, дърпа конеца, бута капака... Звънецът е, за да разберат всички, че е хваната."
Огледах капана внимателно. Инженерната ми мисъл нещо се противеше... "Наде, а какво пише тук?" "Ама ти още ли...? Пише:"Хребарки, елате тук!"
Е, малко и завиждах, да си призная. Имаше много хубава коса, рисуваше по-добре от мен и беше на цели шест години. Но това, което каза, ме накара да се изсмея. "Наде, хлебарките не могат да четат!" "Ти не можеш да четеш, докажи!"
Ами, как ли не опитах. Казах и, че не разбират какво им се говори. За доказарелство заявих на една, че ще я цапардосам, ако не се скрие под шкафа. Наистина посегнах и тя се скри.
Братовчедката твърдеше, че не е задължително да разбират, за да могат да четат.
Възмутих се до дъндуша. Такъв хубав капан, а тя да го съсипе заради подобна глупост! И когато на въпроса ми четат ли на англйиски тя отговори с "да" просто я ударих... няколко пъти.
Бързо съжалих за тази постъпка и почти никога повече не дадох воля на гнева си.
След време дори се заинтересувах от живота на хлебарките. Хващах ги, боядисвах ги в различни цветове и ги пусках из блока- да видя къде ще идат.
Веднъж една съседка шашната разправяше, че е видяла розова хлебарка. Не я харесвах тази жена. Вярваше на сина си само когато той я лъжеше. Та просто не казах нищо.
Минаха десетина години. Бях на един купон, беше зима.
Понапихме се и се хванахме да спорим дали по-тежките неща падат по-бързо. Физиката ми е страст, веднада взех въпроса присърце. Как ли не ги убеждавах, изнамерихме учебници, показах им формулата за път при свободно падане- там не участва масата. Какви други доказателства? Ами качих на масата и пуснах една гира и едно топче, които разбира се паднаха ендовременно. И разбира се ме обявиха за луда.
Много се ядосах и си тръгнах. Снегът се сипеше по пустия булевард. Носех три вестника, които не бях успяла да продам предния ден. Днес щяха да излязат по сергиите и никой нямаше да иска да купи моите. Така е, като ходя да се забавлявам с тия глупаци. Къде ли сгреших, та ходя сама и мръзна, а те сигурно си танцуват и ми се смеят.
Подвиквах нещо за вестниците на случайните минувачи, а в главата ми все се въртеше историята с хлебарките.
Подминах едно осветено мазе, там някаква жена месеше нещо, ръцете и бяха бели. Няма да иска вестник с тия ръце...
"Момиче!"- някакси не я чух. "Момиче, хей!!!"
На "хей" вече се обърнах. На скоро бях чела една книга на Селинджър в която се споменаваше за някакъв манастир, в който първият закон бил като ти кажат "хей" да се обърнеш и да кажеш "хей".
"Абе, момиче, какво си мислиш ти? Че като съм хлебарка не мога да чета ли?!"
|
Гневът на хлебарката
