" "Обичам" - една и съща дума всяка сутрин проблясвше в ума й като светкавица още с отварянето на очите. Заслепяваше я бяла светлина. Намираше сили да стане от леглото заради него. Заради него се замъкваше в банята и измиваше лицето и зъбите си. Имаше нужда да се хване за нещо, което да я спаси от голямата, черна бездна, която се беше отворила в нея преди време. Тя се разширяваше постепенно като заплашваше скоро да я погълне цялата. И да се превърне в нищо. Черно. Нищо. Бяха останали само очите. И малка част от сърцето. Другото беше вече черно. Като се погледнеше в огледалото виждаше едно празно пространство, изпълнено с мрак. И едни очи. И едно малко сърце, вече загризано от червеи.
Тогава откри, че не е сама. Видя го. Усети го. Разбра, че някъде в тази бездна има още едни очи и още едно проядено сърце, което обаче упорито отказваше да спре да бие. Влюби се. Кървеше всяка вечер на сън. Будеше се плувнала в пот и отчаяние. Лягаше си рано, събуждаше се твърде рано. Не искаше да се събужда. Защото обикновено сънуваше него и неговия свят - чист мрак, прекрасен. Никога не беше мислила, че е възможно някой да вижда нещата, които тя виждаше.
Започна да губи желание за каквото и да било. Спря да се храни, спря да се движи, спря да мечтае, спря да диша на няколко пъти. Седеше по цял ден и упорито се втренчваше в бездната в себе си. Бавно потъваше в мрачно море от любов и мъка. Знаеше, че никога няма да го види, никога няма да го докосне. Просто не беше възможно. А най-лошото беше, че той никога нямаше да разбере за нейното съществуване, за нейната безусловна любов. Всеки влюбен заслужава да може да каже и покаже любовта си към човека когото обича. А всеки обичам човек има правото да узнае, че не е сам в мрака. Че някой мисли за него преди да заспи, след като се събуди, а между съня и събуждането е някъде с него.
Отчаяние. Черно и меко. Все едно ушите, устата и носа ти са пълни с памук и достъпа ти до света е съвсем ограничен. Виждаше хората около себе си. Струваха й се глупави, с дребни малки мечти, с мисли мазни и елементарни като чалгата, която слушаха или сапунениети сериали, които гледаха. В такива моменти си представяше, че е фризьорка или лекар или продавачка. Представяше си как преминава всеки ден от живота й в тази роля и я обземаше някаква непонятна луда радост, че не е такава, че има своя мрак, в който успява да види толкова много чрез него. Добиваше представи за света в една съвсем друга светлина заради него. Виждаше неща, които другите не забелязваха. Той й показваше тъмната страна на луната чрез болката си. А тя сладостно потъваше в нея и постепенно се отдалечаваше от света на живите. Започна да се чувства излишна, не на място. Сякаш беше чужденец, изоставен от своите. А той си беше у дома, толкова далече от нея, не знаещ за нея, черен, самотен, сам, тъжен. Плачеше всяка нощ. Болката вечер ставаше непоносима. Непонятна. Болеше я между сърцето и корема. Мислеше, че там може би се намира душата. Черната й душа я болеше.
Нямаше по-лесно от това да спре болката. Имаше хапчета, можеше да полети от някъде, можеше като Ана Каренина да изгасне като свещица под колелата на влака. И без това винаги се сещаше за Ана когато минаваше през някоя жп линия. Първата дума, която научи на неговия език означаваше "смърт". Втората беше "мрак". Толкова беше лесно.
След това откри начин как да се принуждава сама себе си да прави това, за което нямаше никакво желание да прави, но което я поддържаше жива. Елементарните нужди на човека, нещата които обикновените хора правят без дори да се замислят. Тя имаше нужда от мотивация дори за тези неща. Започна да става от леглото заради него. Пиеше сутрин кафе с мисълта за него. Движеше се заради него. Представяше си го там в мрака, с вериги около ръцете и черна превръзка около очите. Не можеше да я види, не можеше да я докосне, не знаеше, че съществува дори. Но тя продължаваше да прави всичко за него. Посвещаваше всяко свое действие на него, Принуждаваше се да се храни заради него. Спеше заради него. Усмихваше се заради него.
Не говореше с никого. Никой нямаше да я разбере, а ако някой научеше какво става с нея, че тя обича човек когото никога не е виждала освен на снимка, че заради него страда безутешно щяха да й кажат, че е луда и че трябва да се стегне. А как тя мразеше този израз "да се стегнеш". Знаеше какво ще й кажат, защото понякога и тя си го мислеше. Но след това осъзна, че любовта е алогична и не подлежи на анализи. Знаеше само, че обича. Чисто, искрено и всеотдайно.
Единственият човек с когото говореше беше Дамян. Каза му, че прави нещата за човек когото обича. Диша заради него. Посвещава всяка мисъл и действие на него.
Дамян изтръпна. Ядоса се. Не. Вбеси се. Разкрещя се. Да правиш това по този начин, в името на един единствен човек е богохулство. Това твърдеше това. Все едно да се кланяш на Златния телец. Кланяш се на нещо несъвършено. Издигаш един обикновен човек до висотата на Бог и му се молиш всеки ден. Миеш нозете му със сълзите си. А той дори не знаеш, че съществуваш. "А Бог знае ли, че съществувам? "- по пита го тя тогава, но той затръшна ядно вратата след себе си и я остави сама.
Нима е грешно да обичаш някого толкова много, че да живееш заради него? Нима е грешно да се посветиш на някого? Да посветиш целият си живот? И защо Бог трябва да се сърди на това? Та що за Бог би се разгневил от това, че обичаш някой като теб колкото него самия? Или повече. Та този Бог е ревнив. Този Бог е дете. Този Бог е несъвършен и жесток.
Беше объркана няколко дни. Мракът отново я обгърна. Kaamos. Имаше чувството, че се намира във вечна Полярна нощ и нищо не може да я спаси от мрака. Страдаше. Искаше да крещи, но никой не чуваше.
Спря да се опитва да се противи на мрака и не ставаше от леглото. Умираше бавно. Усещаше как животът изтича през върховете на пръстите, по ноктите, по леглото. И потъваше в черната кална земя. Безутешност.
Нямаше желание да спре да потъва в мрачното море. И точно когато последната светлинка изчезваше някъде далеч от слепите очи една мисъл премина през мозъка й "Отивам си у дома".
Тогава го видя. Седеше на една скала над морето и замислено гледаше във водата. Изведнъж се изправи и тръгна бавно към ръба. Застана точно на края и почувства ронещите се парчета скала под подметките на обувките. Разпери ръце широко и се приготви за полета надолу. Не знаеше защо го прави, но изведнъж почувства, че няма за какво повече да живее.
Прошепна тихо:
- Поискай да живеем...
Изведнъж образът изчезна и тя се замята в мрака, виейки от болка. Пое мъчително въздух и мракът се отдръпна за момент. Бореше се. И със себе си, и с него, и с мрака, и с болката. Все едно беше попаднала в огромна черна заешка дупка. Видя изхода и протегна ръце бавно. Напипа грапавите страни на отвора, заби отчаяно нокти в калта и мускулите на ръцете й се опунаха до скъсване, до болка. Изпълзя бавно от дупката. Пое въздух.
"Да обичаш е най-големият дар в живота ни. Независимо дали ще го видя някога или не стига ми това, че знам че той съществува някъде далече. Стига ми, че обичам. Дадена ми е неоценима възможност - да виждам и да разбирам мрака, да приемам тъгата и да я обичам. Да осъзнавам самотата и да живея с нея. И да мога всичко това да превръщам в сила, която да ме кара да живея заради него."
На ръба на скалата той потрепери, разтърси яростно глава и седна на самия край. Заплака безутешно. А топлите сълзи закапаха по ризата му и попиваха в мрака под нея. "
П.С: Специално за Киро. :) Защото е като мен.
"Feeling lonely and content at the same time,
I believe, is a rare kind of happiness"
Редактирано от Hия Hичия на 11.05.06 16:52.
|