По-добре не разбирайте. Какво ли мога да обясня аз, освен зад дебелашки шеги да скрия желанието за промяна. Не точно за промяна, а просто свикване с естеството на живота.

Питате: Не е още какво, не е още какво?? Нищо не е; и няма значение.

Вижте как авторът е в любов със своите музи. Как само митът може да преобрази хората. Мога ли да споря с древните умове. В това отношение светът е ясен от толкова време.

В ежедневието нито има значение кой, нито колко. Предмети, чувства, действия. В конкретността всичко се изживява и иска да изчезне. Мимолетна е всяка връзка между хората. Всеки опит за контакт търси образи в безкрайността отвъд човека. Там той намира за малко утеха.

Да вземем Авицена. Какво са момичетата за него освен керван с роби. Мимолетна собственост, без значение. А кой съм аз, за да отсъдя, каквото и да е било над него.

Или коя жена е била единствена за кой поет. Кое цвете е било предпочетено пред красотата на цялата природа. Всичко отминава, впечатленията са моментни. Оставащо е само чувството на съществуване. Понякога в миговете на озарение като любовта, частица от съвършенството осветява човешкият ум. Тогава погледът към човека е поглед през прозорец към космоса, но хармонията отново е отвъдна, а прозорецът рано или късно се затваря.