Усмихнати лъчи летят
върху хвърчилото на погледа,
нагоре...
над стръковете жива цветна плът,
над пейката,
онази- старата,
олющена, издраскана,
но сякаш вечна,
с гравираните спомени по нея,
от минали лета и пролети,
и толкова любовни думи,
неизтриваеми следи,
душевни полети...

Летят над прашната,
утъпкана пътека,
която винаги показва
дружелюбно-
на Човека
посоката към пейката
и светлината,
къпеща глухарчетата,
които чакат дъха на устните,
за да се понесат нагоре,
към пухените облаци
и към невидимата за зениците
дъга на свободата,
която се оглежда във капките роса,
намерили убежище
сред тънките листенца
на поникналите по земята
сладоледено искрящи маргаритки.

Летят очите,
преоткривайки отново,
всичко запечатано
и сплетено на плитки
по сънените още мигли
и го променят някак,
оставяйки го същото,
тъй както само те си знаят
и както всяка зима
го сънуват нощем, денем го мечтаят.
Летят...
И следват тънката връвчица,
която миналия път са
вързали за края на поляната,
за да търсят и откриват пак
във себе си
и същината и промяната.

Летят,
и след като обходят всичко,
се приютяват под клепачите,
да топлят...
и да пръскат светлина,
щом на пътеката
прекрачи края
Пролетта..

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева и една пчела, и да мечтаеш!..."Е.Д.