|
Беше един от онези дни, в които имаш чувството, че те е обхванала някаква мъка, равна на константа. Т.е хванала те е и не иска да те пусне. Сигурно на всеки се е случвало поне един път в живота му нещо да го хване за гушата и да не може да каже какво точно е това нещо.
Трудно ми е. Какво да се прави. Но на кого му е лесно? Често с това са ме контрирали когато се опитвам да изразя онази сивота в мен, която заплашва да погълне ума и сърцето ми. И аз като съвестен приятел, познат или непознат си замълчавам. Няма да досаждам на другите със сивотата си. Какво толкова е станало?
И когато настъпи тишината, когато няма на кого да кажа какво мисля, какво съм открила, какво не съм разбрала... тогава сядам и пиша. Един "приятел" веднъж ме попита " Абе откъде ти идват тия глупости дето ги пишеш?". Ще попитате защо приятел е в кавички. Ами защото приятелите са хора, които не питат такива работи при положение, че преди две минути си им казал, че това е душата ти. Ето за това.
Та тази реплика постави основите на един нов мой си свят. В него аз мислех глупости пък другите им се чудеха.
Ти, приятелю (без кавички, защото знам, че ти дори и да мислиш горния въпрос няма да го изкажеш (но пък дали тази дискретност не те прави лицемерен)), знаеш ли какво е да те натисне постоянната мъка?
Като пълен егоист ще кажа, че не знаеш. Защото хората имат тази особеност да се изкарват най-големите мъченици. Защо и аз да не се опитам да направя същото? Ми защото не съм като другите хора.
Знам, че има хора, на които им е по-тежко отколкото на мен. Но някак си няма начин да се настаня в главите им и да заглуша собствената си мъка.
Години наред мълчах. По едно време имаше двама-трима приятели, които с течение на времето и благодарение на услужливия навик придобиха кавички. Научих се да мълча. Това обаче съвсем не означава, че ми е станало по-леко или че сивотата е прекратила набезите си над мен. Та тия "приятели" решиха, че когато не говоря значи нямам причина да говоря, забутаха ме в един прашен ъгъл и само понякога когато имаха нужда от някой, който използва повече ушите си отколкото устата си, ме избутват от там.
Аз като примерен ангел-закрилник изслушвам проблеми, успокоявам, казвам по една добра дума там където трябва, мълча когато трябва да критикувам. После пак мирно и кротко се връщам при праха и сивотата, а те горди и доволни продължават напред.
Пък аз само си мрънкам. Ама на ум. За да не досаждам. Едно време мрънках и на глас, ама хората нещо не ми харесват граченето. Какво да се прави... Предполагам, че грача, защото имам нос като клюн на гарга. Ти ще кажеш, приятелю.
Та и това предполагам, че е един вид грачене. Или мрънкане.
Знам, че не съм центъра на вселената ама толкова ли е невъзможно поне един път да покажеш, че само за момент съм мъничко по-важна от другите? Мисля, че не искам много. Пък знам ли...
Хората често казват " Имам един приятел...". Ще ми се и аз да имах. Ама такъв, който не ме е наранявал, който не се е възползвал от слабостта ми, който мисли за мен като за човек, а не като парцал, в който да си избърше проблемите.
На 20 години съм и не съм срещала още такъв човек. Може би е така, защото искам прекалено много. Или пък хората получават подобни неща според заслугите си. Знам ли, в предишния си живот може да съм убила някого и затова сега да ми се пада това.
Ако е така все пак имам малък шанс ако не убия човек в този си живот в следващия да получа малко от това, от което имам нужда.
Не знам дали е така, но за всеки случай като вървя се оглеждам да не смачкам някоя мравка или друга гадинка. Трупам точки. Все пак искам да се почувствам разбрана поне един път в цикъла живот - прераждане.
Може да попитате откъде съм сигурна, че има такъв цикъл. Ами... много ми се иска да вярвам, че има такова чудо. Ако няма... работата загрубява. Това значи, че нещо сериозно ми куца в оперативната система и затова потребителите (приятелите) нямат достъп до... абе какви ги говоря.
Искаш ли кафе? Помисли си, че съм приключила с хленченето ама не съм. Така че искам да се чувстваш удобно докато аз си помрънкам. Скоро ще ми мине и пак ще съм твоя пристан, твоята кула където винаги можеш да се върнеш когато всички ти бият шута или пък те забравят. Защото аз не забравям. Аз помня. Помня и усмивките, и сълзите. Помня разговорите, скандалите. Помня как се усмихваше когато се срещнехме.
Та кафе или чай? Да, знам, че кафето е вредно. Но знам и че ти го казваш само да отбележиш факта, а не защото те е грижа за мен. Ооо, съжалявам. Ти си имал предвид себе си...
Поглеждал ли си наскоро света с очите на новородено? Какво е това, защо е такова, защо се намира там, а не тук?
Иска ми се ей така в един миг да забравя всичко, което са ми казвали, всичко, на което са ме учили, всичко, което знам. Но не мога. Мразя паметта си. Как ми се ще да забравя лицето ти, името ти... Как ми се иска когато те гледам да не виждам безразличието, което заслужава непознатия. Как ми се иска никога да не те бях познавала.
Но не мога. Или не искам. Не знам.
Един път ми каза да вървя на майната си. Помислих си сериозно и реших, че това трябва да е хубаво място, за да ме пратиш там, след всичко, което сме преживели. Но така и не разбрах къде се намира точно та ако ми нарисуваш една карта бих стигнала там по-лесно и по-бързо. И няма да ти преча вече. Няма да ти досаждам с постоянните си въпроси "Как си?", "Мога ли да ти помогна?", "Как е живота?", "Какво сънуваш?"... Прости ми, но ги повтарям, защото се интересувам от теб и защото тайничко може би се надявам и ти да ме попиташ. Знам, че ще е машинално като контра на моя въпрос без да те интересува наистина, но и това е нещо. Нещо, което ще подхрани илюзията, че съществуваш без кавички.
Как ми се иска да забравя...
Често раздранено ме отпъждаш като досадно псе. Грача, квича, пищя... Това съм аз. Но искам да остана без кавички. Искам да съм истинска. Искам да бъда.
Давах ти опора, сили, разбиране толкова дълго време, че забравих какво е да ги имам за себе си. Когато ти летеше аз падах. Но ти така и не разбра.
Затова е и цялото това пищене, квичене, грачене.
Сега... когато избърсах сълзите, болката и сивотата в този лист мога да продължа напред. Мога да вдигна гордо глава и да се преструвам, че съм забравила. Но аз не съм. Знам, че съм добра актриса и че скоро ще си отдъхнеш облекчено, че вече ме няма, че вече не грача.
Вътре в мен ще вали, но навън за теб е слънчево. Радвай се на слънцето, слънчице! Дъждът си тръгна с мен.
Тръгвам си. Затварям вратата и хвърлям последен поглед към теб. Седнал си в креслото и гледаш расеяно нанякъде. Преглъщам трудно. Позната ми е тази буца в гърлото. Колко пъти тя е била там заради теб.
Затварям вратата. Спирам. Открехвам отново, за да те погледна само един последен път. Надявам се, че всичко това до тук е сън. и че ти ще ме погледнеш усмихнато и ще попиташ "Как си?", "Какво сънуваш?"....
Открехвам тихо вратата и те виждам. Стоиш там и четеш. Вече си ме забравил.
Усмихвам се. Все пак ти си добре.
Тръгвам си. А в мен вали. Още една кавички бяха поставени днес. Може би така сме се родили... с кавички.
Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...
|
Хората с кавички
