|
Една сълза се събра в окото.Натежала,тя не смееше да се откъсне.Събираше ли събираше болката в себе си...постоянно изчакваше да поеме още.Постепенно се изпълни..оформи...и се раздели с утробата,в която бе живяла толкова дълго.Започна да пълзи надолу,оставяйки бледа следа.След време тя щеше да изчезне от лицето,кожата да заздравее от парещия белег и отново да се обагри с руменината на въздуха.Но душата...в нея завинаги щеше да остане една мъничка сива резка,напомняща на тялото за старите му рани.
Сълзата се завлачи по пътя си...като разказваше на съзнанието за страхът.Страх от миналото,бъдещето,настоящето...момента на слабост,безсилие,безхарактерност.Коктеил от черни и горчиви цветове.Сълзата напомни на очите за красивите картини,които им даваха звездни нюанси.Напомни им за бездиханните часове,за часовникът със стрелките от лед,за безброините филми с еднакви сюжети.Напомни им за това,което са видели,защото носеше частица от него,а докосвайки се до кожата част от тази частица попиваше и стигаше до сърцето...достигайки отново до очите в сънищата.И те отново виждаха...релсите с призрачни влакове,парцалената мъгла,изумруденото листо в калта,сладоледените листа,зимата с боровите иглички,виждаха кестеновата есен,пролетта с виолетови очи...
Сълзата напомни на бледите страни за нежните целувки,стоплящи безжизнените краиници.Тя отрази Лунния лик и се огледа в него.Докосна устните и им напомни за нектара на плодовете,за солта от морската вода,за вкусът на кръвта.Напомни им за захарта от неизпитите чаени чаши с какао,за безропотното мълчание..за портокаловия сок,за острието на истината,опряно в костта на небцето.
Извиваше се като змия,пълзяща с хлъзгавото си тяло в зелена поляна.Пътуваше като бяло облаче в Небесносиньото.
Тя събираше мокротата на езерото и сухотата на пустинята.Шепнеше безпомощно,с дрезгав,пресипнал глас...крещеше оглушително...в ушите на Усещанията..
Тази сълза не подозираше,че ще умре,но даде всичко от себе си.Научи лицето как да плаче,сърцето-как да се разкъсва на парченца,времето-как да спира и да увеличава страданието.Научи тъгата как да изтезава,устните-да откриват новото,неповторимото във всяка глътка въздух,тялото-че няма да му е Последната.Показа на Цялото,че не е напразна,дори да е изплакана напразно.
Научи същността на човека да чувства.
Научи ги и се разтвори в прашинките.
|
Сълза
