|
Живот.
Животът е приказка.
Ако не обръщаш внимание на кръвта и скръбта наоколо, разбира се. Приспособяваш се по някакъв начин. Или те приспособяват - в някое подходящо за целта заведение, а рано или късно - на определената в градоустройствените планове парцелирана площ. Но това там... май не е Живот. Знам ли...
Няма значение.
За друго искам да ви разкажа.
За един идиот.
Ако не ви се четат идиотщини, не си губете времето. Идете да живеете. И сам мога прекрасно да се самосъжалявам.
И така, да се върнем...
80 часа назад във времето. Имах рожден ден. Както обикновено нямах желание да празнувам. Мислех само да мина през мястото, където работя и да почерпя, но за всеки случай взех две бутилки водка. Нищо работа наистина, ама какво толкова... няма да си угаждам я. Дойдоха повече хора, отколкото исках да видя. Бонбони, водка, безалкохолно от барчето, чипс и фъстъци... Подаръци. И аз там някъде. А тя беше с приятеля си, разбира се. Нарна. Търсех погледа й в огледалата срещу мен, но не можех да прекалявам, все пак би било кофти да направя впечатление. Знаете ли какво е да си влюбен и да криеш какво изпитваш? Не? Блазе ви. Аз съм вече професионалист. Все се налага да се крия. Много е неприятно. Чувал съм че хората изпитват тръпка от това да правят забранени неща от тоя вид. На мен ми е криво. Какво удоволствие има в това да изтръпваш дали не са видели скритата ласка? За какво да мислиш - за желанието да направиш някого щастлив, или да му спестяваш нещастни издънки? Ама... влюбваш се и си губиш ума. Живот, мамицата му!
Чудех се къде да се дяна. "Купона" уж вървеше, някои се веселяха, други по-малко. Не ми се пиеше, не ми се стоеше там. Исках да я прегърна, но я прегръщаше приятеля й. Беше ми казала, че ме обича, беше ми го показала. Но също така каза, че не може да бъде с мен. Макар че нещата не вървяха и дори мислех да поговоря с него и да им помогна някак. Споделяхме и тя казваше че го обича. Как така и двамата ли? Няма невъзможни неща. Живота е пълен с изненади. Да, същия този Живот. Представях си колко щастлива би била, ако получаваше от тази връзка това, от което се нуждае. Изглеждаше трудно, но знае ли човек... Исках да давам. Да я виждам усмихната, а не намръщена. Чувствата ли? Малко ревност понякога. Мъничко. Но какво би могло да засенчи тая лъчезарна усмивка? И какво е всъщност Любовта - да получаваш даром, или да вземаш "полагаемото" от някой, когото притежаваш?
Търпях някак така нареченото празненство. Времето минаваше, преструвах се че ми е много весело... И изведнъж потънах в нечии очи. Непознати, странни, тъжни, хипнотизиращи очи. Таня. Гледаше ме така, сякаш виждаше бездната отвъд. Малцина са го правили. Обърках се. Заговорихме се. Каза че искала да ми подари куклата-талисман, която сама си била направила. Можело да донесе на мен повече късмет, отколкото на нея. Показа ми как се прави книжен жерав. Оригами. Направих и аз няколко, отпуснах се, поразсеях се. Все пак бях рожденик. Голям праз. Но залъгвах нуждата да търся с поглед Нарна и да й покажа колко искам да я прегърна и да я целуна. Макар тя да казваше, че друга трябва да прегръщам и целувам. Някоя, която повече прилича на идеала ми, и която е свободна, разбира се. Логично, нали?
Само че тя ревнуваше. Може би защото съм мъж, може би защото съм смотан, може би защото й спестявах погледите си, или всичко това накуп, не знам, ама не забелязах. Сега ми се струва че не си давах сметка нито за поведението на Таня, нито за това на Нарна. Моето ли? Ами... имах рожден ден и изпих цяла малка водка! Естествено че ми нямаше нищо, просто изчаквах да минава времето.
Нарна и приятеля й отидоха в другата стая. По едно време тя дойде и каза че ще излезе да се разходи. Аз това и чаках, скочих веднага и излязох с нея. Беше студено, треперех, но бях с нея. Само ние. Говорихме си, утешавах я заради грижите й... Прегърнах я. Исках да й прелея колкото може повече спокойствие и се наслаждавах на близостта й. Така бях жадувал тази прегръдка!
Настудувахме се и се прибрахме при останалите. Не ми пукаше какво си мислят, макар че бих извадил очите на всеки, който намекне нещо. Не е тяхна работа. Повечето си бяха тръгнали, така че аз и Нарна седнахме да си говорим. Показа ми някои неща в книгата, която тя ми подари. "11 минути". Пауло Куельо. Специално за мен... Беше хладно, завих я с кожуха си. Видях как се сгушва в него и ми стана едно такова уютно и хубаво, въпреки че не можех да я гушна аз... Тогава Таня се опита да се присъедини към нас и ми се стори че се държи странно, а Нарна като че ли се ядоса. Не бях сигурен, пък и те нищо не казаха. След малко Таня си тръгна. Малко по-късно и Нарна с приятеля си. Представих си че всъщност е с мен. Мислено легнах до нея, целунах я за лека нощ и я съзерцавах докато заспи.
Утрото дойде.
Аз си отидох.
Спах до вечерта. После отидох на работа за нощната смяна. Таня ме чакаше там. Носеше куклата. Даде ми я, после каза че трябва да тръгва, защото щяла да ходи на банкет. Благодарих й, пожелах й да се забавлява и се отдадох на задълженията си.
Върна се няколко часа по-късно с една моя позната. Минала мимолетна страст. Добър човек, грешен път. Съдба. Впоследствие останах с впечатление, че въпросната позната наглася нещата. Предишната вечер Таня е дошла заради нея. Всъщност... няма значение. Носеха половин бутилка "Пещерска". Спретнахме си малка веселба. Нищо особено, колкото да убием някой-друг час и да си поговорим. А Таня ме гледаше особено с тия тъжни очи... Бяха пълни със сълзи. Не знаех защо, не мислех че е заради мен. Не беше заради мен. Неизбежното идва често без да пита и не винаги е приятно, така че - всичко се случва. Всеки по някакъв начин се справя с тегобите. Или не се справя. Мактуб, нали Нарна?
По едно време онази позната в изблик на чувства и алкохолно опиянение ме прегърна и на ухо ми пошепна че момичето до нея страда и трябва да направя нещо по въпроса. Можех, но отказах. Не исках да се меся където не ми е работа, а и малко се уплаших. Имах нужда от ласки, тя също... Привличаше ме. Исках да я утеша. А мислех за Нарна. И аз имах нужда от утеха. Така е в Живота - понякога хората летят, понякога умират. А останалите продължават. И аз продължих. Наздравици, шеги, тежки мисли и насълзени тъжни очи. Не можех да откъсна моите от тях. Изведнъж тя стана, дойде при мен,погледна ме и промълви: "Извинявай... може ли да те прегърна?" Не казах нищо. Само кимнах.
Говорихме до сутринта. За нейните сълзи предимно. Всеки има кръст за носене. За мен също. Казах й че съм влюбен в друга. Разбра веднага. "Нарна, нали? Бори се за нея. Мога да ти помогна да я спечелиш". Ей така, някой просто изниква и ти казва - мога да ти помогна, бори се. Макар че това означава този някой да загуби. Да, трогателен жест. Вие колко такива хора сте срещали в живота си? Аз няколко. Нарна и Таня, най-малко. Прекрасно е, ако мислите ти са чисти и Живота е Рай. И ако освен всичко друго не си на работа, не си влюбен в ангажирано момиче, не се чувстваш объркан от други емоции, не искаш да спасяваш света (и от себе си) и на същото място по същото време не присъства друга, омъжена жена, с двамата си сина, която кой знае защо също е влюбена в теб, макар и двамата да сте наясно че няма да има нищо повече от това. Яко, а? Като в роман.
Не отидох да спя, когато смяната ми свърши. Разсъждавах за преживяното, за своите и чуждите мечти, за моите и чуждите грижи. Знаете как в определени моменти чувствителността се изостря, самотата показва зъби, въображението се блъска лудо в решетките на клетката си... А безсилието злобно се подсмихва насреща.
Следобед се обади Нарна. Усети ме веднага. Казах й всичко. Казах и каквото мисля и за себе си - че съм слаб, неблагонадежден... Обвини ме че съм я предал. Че съм й показал Рая и после съм си го прибрал и съм я зарязал. Че щяла да напусне Другия, но не съм показал че го искам. Че съм се подиграл с нея. Че съм я лъгал. Че...
Не можах да кажа нищо. Вцепених се. Не можех да се убедя, че тя греши. Може би беше права. Ами ако е истина? Таня също беше в мислите ми и това ми показваше колко съм несигурен всъщност. Мина ми през ум, че каквато и да е истината, Нарна може би има нужда да поема тази вина. И всичко друго, каквото и да идваше след нея. Търпях почти безмълвен, а така или иначе ми беше ужасно трудно да говоря. Повече от час, не зная точно колко. Краят дойде като избавление... за около 3 секунди след като затворих слушалката и треперещ се проснах на леглото. Тогава вратата на стаята ми се отвори... и влезе Ваня. Първото ми гадже, с което сме разделени от 7 години. Мислите че това е друга история ли? Амиии! И това съм аз. В целия си идиотски блясък. Кажете ми, кой нормален човек ще търпи три месеца бившето му гадже, за което едва не се е оженил на времето, от което се дразни понякога невероятно, с което през тези три месеца дели едно легло(!) без да го докосне (!!) и едва се сдържа да не го изхвърли (!!!), съобразявайки се с простичкия факт че това момиче няма къде другаде да отиде (?!), та, кой човек според вас ще е наясно с невъзможността това да продължава след несдържаните обещания да се намери квартира за месец-месец и нещо и въпреки това все още ще търпи подобно положение? Прави сте. Аз. Да, и за това сте прави. Ваня всъщност е свестен човек. И за другото също. Какъв малшанс, да срещне точно мен!
Обаче, нали знаете - няма значение. Не се засягай, Нарна. Горчи ми. От мен. Затова е горчиво.
Та, Ваня си дойде. Беше си у дома за известно време. Върна се да си уреди взаимоотношенията с работодателя си и да се изнесе от моята квартира. Надявам се.
Беше направо зверски нелепо. Такава приказна драма може да хрумне само на Негово Гениално Безсърдечие Живота. Толкова бях афектиран, че започнах да се смея с глас. И кой знае какви гримаси съм правил, защото Ваня се стресна. Нахвърлих пред нея набързо ситуацията и... я попитах дали още е влюбена в мен. Сещате ли се какво отговори? Боже... Толкова много любов се изсипа върху ми, че чак почна да ме дави. Ваня опита безуспешно да ме защити. Милата, и тя като мен още с илюзиите си.
Мислих няколко часа. Главата ми беше като пълна с нажежено желязо. И все едно бях в някаква мъгла. Опитвам се да измисля нещо, да намеря изход, а вместо това затъвам още повече. Как да бъда сигурен, че наистина обичам? Как да докажа, че не съм подъл използвач? Представях си как в същия момент Нарна плаче заради болката, която аз й причиних. Спомних си как Таня плака, когато разбра че мисля за друга. Спомних си как Ваня беше изпаднала в депресия заради мен.
Знам че ще прочетеш това, Нарна. Не се оправдавам. Пиша каквото мисля наистина. Слаб съм. Не зная какво искам. Не мога да определя, по-точно. Самият факт че пиша това го доказва. Не зная как ще реагирам, ако съм с теб и се появи някоя Таня. Това ме паникьосва. С ръка на сърце признавам, че смятам настоящия ти приятел за по-добър от мен. Може би съм способен да ти дам любов. Но той ще ти осигури бъдеще, което аз не мога. Освен това ти сама твърдеше, че усещаш у него потенциал. Аз нямам. Познавам се. Ако бях сериозен и упорит, сега нямаше да съм тук. Изобщо не съм сигурен че умея да обичам. Спомни си оня коментар към нощното ми видение. Не зная какъв е отговора. Наистина не зная. Преди имах някаква увереност, но тя беше илюзорна. Сега съм все още в мъглата. Липсваш ми. И Таня ми липсва. И искам да ви държа далеч от себе си, защото опустошавам. Когато фактите говорят, най-ми прилича мълчанието. Объркан съм. Налучквам на сляпо, понеже нямам почва под краката си. Трудно се описва с думи. Идиотска работа!
Вчера вечерта не издържах и умората ме надви. Спах цели 5 часа. Събудих се в един след полунощ и повече не можах да затворя очи. Премислях отново и отново, все така безпорядъчно и безрезултатно. Накрая реших да почета, да насоча в друга посока хаотичните си мисли. "Петата планина","11 минути". Куельо. Помогна ми. Благодаря, Нарна! Още не съм склонен да правя заключения. Ясно е, че на мен не може да се разчита. Че нося предимно разочарования, съмнения и болка. Че имам някакви добри намерения, които обаче нито зная как, нито мога да осъществя. Ще преживеем и това. Може дори да намеря нещо добро у себе си. Тук и сега нали? Мактуб. Мотивиран съм, но за по-банални неща. Ежедневни, битови, дребни проблеми. Неща, които няма как да объркам. Другото е обвито в мъгла и болка. Загубеното време никой няма да ми върне. Нито чуждото, чието аз съм пропилял. Най-вероятно ще си остана идиот. Трябва да предпазвам хората от себе си. Поне онези, които мисля (или си въобразявам) че обичам.
По едно време не сдържах сълзите си. Скрих се под одеалото, за да не разстройвам Ваня. Тихо, но неудържимо.
Четох и премислях до късно следобед. После дремнах малко, за да се отърся от умората и главоболието преди поредната нощна. Въпреки това отидох на работа с главоболие и скапано настроение. Таня беше там. После дойде и Нарна с приятеля си. Чувствах се тъпо, не знаех как да се държа с тях, исках да ги гледам в очите и ме беше срам да го правя.
Таня си тръгна първа. Каза че повече няма да идва, за да не пречи. Чистосърдечно, без злоба. По-късно говорих с Нарна. Каза че е преодоляла болката и иска да сме приятели, затова се опитва да ми помогне. Благородна постъпка, без да я заслужавам. Зная че страда. Мисля си... може би плаче в тоя момент. Оставих я да излее каквото пожелае върху ми. Гневът обикновено дава сили. Нали това исках - да държа и двете настрани от себе си. Получи се, но ми стана гадно. Изпитах желание да изтичам след Таня, да обясня на Нарна че неизречените неща у мен не са тези, които тя смята че са. Но вече не съм сигурен дали всъщност не греша аз. Нямам представа какво следва. Нито как ще постъпвам утре.
Половината нощна смяна измина в трудни за преглъщане мисли. 80 часа след онова... не, не начало; след онзи момент във времето, в който се върнах. 80 часа по-късно, в 4 часа след полунощ, един от колегите ми, момче на 21 години, дойде при мен с трагично изражение на лицето. Казах му, че ако това на лицето му е истина, значи положението е адски сериозно. Така си и беше. Отвърна, че къщата им е изгоряла току-що...
Пожар.
Посред нощ!
Нашия Acid остана без дом, Нарна.
Стоях като ударен от гръм. Нищо не можех да измисля. Смутолевих някак съчувствието си. Какво друго бих могъл да направя, освен да го прегърна и да страдам мълчаливо заедно с него? И какво са терзанията на моята дребна душа пред това да загубиш дома си?
Късмет е било, че семейството му е непокътнато. Че са живи. Гадно нещастие, но можеше да е къде по-зле.
Майка му дойде да го търси. Шега ли е да изгори дома ти, опитайте се само да си представите какви мисли биха ви минали през главата!
"Весели Празници!" - това ми пожела като си тръгваше. А аз изчаках да си тръгне и заръсих сълзи. Малко, колкото да се отърся от напрежението.
Живот.
Като приказка.
С предизвестен край, но с абсолютно неочаквани, често кошмарни моменти.
И сега какво?
Продължаваме.
Кръвта ще изсъхне и петната от нея ще избелеят. Друга ще бъде пролята.
Скръбта ще си иде, защото не можем без радост. Нова скръб ще ни навести.
Сред пожарищата ще поникнат нови, устремени към висините домове. И тях ще разрушим.
Мактуб.
Пак ще забършем кървавите сълзи. Отново ще търсим радостта. И нови домове ще си направим. Пак. И пак ще броим звезди, Звездоброецо!
Ами аз? И аз. По малко. Колкото мога.
И ти, Ити.
И ти, Нарна.
И ти, Таня.
Надявам се, повече от мен.
Помниш ли, Нарна, като ти казах че съм "Оня с меча"?
Иска ми се.
Не знаех че е идиот. Но все пак е с меч. Утешава ме, донякъде.
Писна ли ви? Ми що четете тогава?
Ще питате - абе, що ни занимаваш с твоята идиотщина?
Имах нужда да го кажа, понеже не можах досега. Най-вече заради Нарна, защото тя ще го прочете тук. И заради идиотщината си, разбира се. Казах, каквото мисля.
80-те часа изтекоха. Сега отивам да спя. Имам много грехове, но съм уморен. Крехката ми надежда има нужда от почивка.
Фейт!
PS. Всяка прилика с действителни лица и събития е целенасочена. Само имената не са автентични.
|
Изповед /или 80 часа (от живота на един идиот)/
