|
|
| Тема |
 Мислещите бездни |
|
| Автор |
Alissaa (антропоморфна) |
|
| Публикувано | 03.09.01 12:29 |
|
|
|
Незнам дали ви се е случвало, но на мен вече ми омръзна.
Значи - решавам аз да направя нещо: да се спусна с главата напред, да скоча в пропастта без да знам къде и какво има отдолу, да направя това което искам водена само от желанието и страстта и .... и изведнъж пропастта започва да ми философничи и да ми казва, че не трябва да правя така, че аз съм била добро дете, пък тя била "егати шибаната пропаст", "голяма празнота, пълна с въздух", "дрън-дрън-дрън" и не само че не трябвало да скачам, ми не трябва и да мисля даже за тази лудост. Тя видиш ли водена от най-добри чувства към мен ме ПРЕДПАЗВАЛА, иначе много ме харесвала и искала да скоча, но ...
Ама аз не искам да ме предпазват бееее. Аз искам да ме оставят да се отдам на желанието си. Искам да действам, не искам да чакам. И какво като си счупя главата? Моя си е. Я колко пъти съм я удряла в разни стени, прегради, граници и дървета пък си е цяла. Е, тва с цицините се нарича релефна история и си ми е забележителност на екстериора, щото интериора не ми се вижда (пък и за свалки става, пита някой - ейййй от къде ти е тая цицина ... и аз започвам да обяснявам и от дума на дума ... та може и action да стане, не само наддумване), нали трябва да има какво да разправям и на внуците (ако доживея до тогава).
Оплаках ви се, не че ми стана по-леко.
Аман от мислещи бездни!!! 
| |
| |
| 
|
|
