Една усмивка се роди. Разля се по лицето...после обхвана цялото тяло. Виждали ли сте как усмивката се разлива? Ако не сте..представете си го. Лека едва доловима, тя присъстваше във всяка клетка. Топлината и сплотяваше отделните страни на личността, за да стане едно Цяло. Устните се извиха плавно и меко. Колко е хубаво само да се усмихваш... Като че ли няма по-приятно отпускащо нещо за душата.
Усмивката смесваше красотата. От залезите, от музиката, от мечтите. Тя изразяваше споменът за някой топъл разговор, за приятелска прегръдка, за шеги, за смях до задушаване, за меката топка козина в другата стая, за някое обичано лице. Тя се появяваше неочаквано, ненадейно. Онази-Истинската.Не, че има и фалшиви, всички усмивки са неповторими, но онези...онези, родени от Дълбокото някъде в теб, понякога непровокирани от нищо конкретно, а изразяващи всичко преживяно по Пътя досега...Онези усмивки са така силни,могъщи и нежни,опияняващи, но без да замайват. Често хората ги забравят докатоне се усмихнат пак по същия начин.
Усмивката е всепроникваща, обезоръжаваща. Тя наистина изразява хармонията. Не е оцветена само в бяло, защото нищо в света не може да бъде определено изцяло в едната или в другата крайност. Но белотата в нея надделява, прелива, струи от устните, от цялото същество.
тя олицетворява Прекрасното, вкусено с всички сетива.
Усмивката не може да бъде сравнена с нищо, а и сравнение не е нужно...но ако трябва да бъде изразена по някакъв начин, като че ли най-близо...би се получило чрез слънцето,дъждът и дъгата. Попиваща като дъждовните капки,изгряваща ярко и топло като слънцето и цветна като дъгата.
Истинската усмивка рядко се появява. Но и това е достатъчно. Тя изважда на показ съвършенството, криещо се у несъвършените. Разкрива го поне за малко и чрез нея човека също опознава мъничкоот себе си.
Усмихвам ви се на всички вас, които четете темата.
Усмихвам ви се искрено и приятелски.И не само на думи.Наистина.Дано частица от Моята... ви достигне.