Да, доживях да съм от старата гвардия, макар че сякаш вчера беше, когато влязох за пръв път в час...но времето наистина минава много бързо.
И не виждам да съм се променила много оттогава, освен външно, разбира се
И тогава и сега, децата са си деца и подражават на лошото - то е забранено и следователно интересно, но това е до момента, в който вече не искат да са незабележима част от тълпата себеподобни и стават различни -индивидуалността се налага над стадното поведение. И тогава стават нормални хора, искащи да научат нещо и готови на усилие да го постигнат. Мисля обаче, че е важно да не забравяме това, че има задължителни етапи, през които всеки минава /един вид технологично време/, а и няма как да бъдат прескочени. Природа... Затова не бива да им се сърдим на децата, а и времето ни е едно такова...не помага много на работата ни. Според мен един учител е истински добър ако успее по-скоро да даде понятие на децата за истините и ценностите в живота, отколкото да си преподаде уроците по план. А за тази цел не бива да забравя как сме били и ние на тази възраст. Поне аз се опитвам да не забравям /вече скоро може и склерозата да ми помогне/ и да не правя на сина си нищо от това, което ми е било неприятно от действията на моите родители. Но възпитанието е сложна и неблагодарна работа... И има много връщане назад преди да продължиш напред. А и ефектът не се вижда веднага.
А родителите са друга бездънна тема. Докато нямаш деца, твои собствени, само ще им се дразниш. После ще започнеш да ги разбираш по-добре. Нали това ти казвам - има много етапи в живота на човек, през които трябва да мине за да излезе на следващия... Няма как...
И още нещо - никога не съди прекалено сурово другите и не бъди категоричен...не знаеш какво ще стане утре с теб...
Иначе ти се радвам много, просто ми пълниш сърцето!

По-добре сам, отколкото зле придружен![orange P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от anbra на 20.06.04 01:03.</EM></FONT></P

Редактирано от anbra на 20.06.04 01:06.