"Родна реч ,омайна, сладка...."или "Бай Гъцо Мърдавицата и въргозуняка"

Бай Гъцо Мърдавицата, сухоляв сгугушен парясник на около петдесет лазаря, с бутурясало рофито лице и клепясали от стара неизлечима балънма уши, излезе на сундурмата на новата си двуетажна, току-що измазана къща, прозина се до разгъчване (затуй му викаха и Гъцо), задръгна със скукушинени пръсти голия си кирливожълт корем, който се пелтееше като качамак изпод разпраната риза, па ръшна с нога бозолявото келаво псе на име Мърлю, което хръпаше току на чеперека, свило предните си сгъчкани и омъждуляни от ровляк лапи под приличната на туфа муцуна. Псето се кътландиса, бафна два-три пъти сънливо по стопанина си, пребаца с подгъзурен куйрук разлятата помия по двора, па се шмугна у дребака между кочината и мръсовината.
- Къде пак бря? - кукна от горната одая стрина Пъца Гуджовкина, вдовицата, дето шъташе на бай Гъца и от време на време му подслаждаше животеца. Тя беше гърдунеста, сбабичосана вече жена, обута в ръждоляви окъсани джорапи, закрепени с джантер за пездерицата. - И що ти е криво пцето, та го буторяса?

- Млък ма, навро! - гъгна връз нея бай Гъцо.
- Туй псе я че го разчекнем с гьостерицата, а ти да не го бутурясам. За пцето кърпел, тъй си знам язе. Разлигавиш ли го, оно че ти се качи на келя...

И без да обръща повече внимание на стрина Пъца, бай Гъцо се затътряви към обора да навиди болното от краста турмаче. Той шляпаше с гумените цървули из помръзляка, мина край барабината, обра с крак насъбраната от снощи пенюга и като все още попържаше и мрънкявеше под нос, влезе в обора. Удари го гъста фанара от биволски пръждавици, смесена с воня на уруглица и пикня. Бай Гъцо се спря на цепленката, швиркна с уста и краставото турмаче, изглежда, го усети, защото от полутъмната жежчава се счу радостното му брецане, а веднага след туй скюсканата от болестта чутура на хавайнчето се завря в гърделя на бай Гъца и почна да му се лади и бъцка като малко сополявче.

- Пъш де! - взе да жъмка главата на турмачето бай Гъцо. - Я какво ме изглафа целия, кьорчо-кьорава!

Но гласът му не звучеше сърдито, а по-скоро гълчаво. Бай Гъцо се бе привързал с оная престара селска обич към болното турмаче, иначе отдавна да му бе пуснал кръвняка или да го бе трампосал на някоя оривица.
Докато турмачето и човекът се лабацаха един друг, откъм темнявата пърлица на обора изведнъж се счу тупурдия, сякаш скопяваха нерез, после оттам изскочи като бесня страшен цървен дзвер и се хвишна право на гърба на бай Гъца.

- Леле, въргозуняк! - извреца бай Гъцо и се юрна към манаря, но дзверът го ръмкаше по гъзиняка и озгор и не му даваше да изщрапка до яснеца под сводовището. Сърцето на бай Гъцо прекина, прекина иднаж-дваж, па се бишна нагор, заседна в гръцмуля и ни насам, ни натам.

И кой знае как щеше да завърши тая дунанма, ако бай Гъцо не беше щрегар човек и не даянеше на ръмкане. Докато дзверът крежаваше с некти връз него, той изведнъжка си спомни ,че е атеист и като такъв не бива да верва в разни богове, светии, гяволи и въргозуняци. Тази мисъл му даде криле, той се сбабуни на две, запрошна дзвера от гърба си, обърна се и видя, че той наистина не е въргозуняк, а църната мачка на комшията чичо Дърмо Крижавия, която се бе омърляла прездене си и си бе намерила котило в темнявата пърлица.

- Да ти и... намерата, гадина неприклопена! - изглафа през зъби бай Гъцо, па като фана за дръжляка една гьостерица, па като зачепрасти, та ни въргозуняк остана, ни турмак, ни обор...

Така атеистът бай Гъцо Мърдавицата се пребори със суеверието.



--------------------------------------------------------------------------------
*Въргозуняк у наше село викат на караконджола (б. а.).


Петър Незнакомов