|
"Кой си ти?"-попита го дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя!О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци.Той стоеше пред стълбата-висока стълба от бял мрамор с розови жилки.Погледът му бе стрелнат в далечината,гдето като мътни води на предошла река шумяха сивите тълпи на мизерията.Те се вълнуваха, кипваха мигом,вдигаха хора от сухи,черни ръце,гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно,тържествено,като далечни топови гърмежи.Тълпите растяха,идеха и облаци жълт прах,отделни силуети все по-ясно и по-ясно
се изрязваха на общия сив фон.Идеше някакъв старец,приведен ниско до земи,сякаш търсеше изгубената си младост.За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи.Гледаше и се усмихваше.А след тях идеха все одрипели,сиви,
сухи фигури и в хор пееха протегната,погребална песен.Някой остро свиреше с уста.Друг, пъхнал ръце в джобовете,се смееше високо,а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя!О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората!О, вие, там горе,вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци."
"Вие мразите онези мъже?",попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе.Жестоко ще им отмъстя заради
братята си,заради моите братя, които имат лица жълти като восък,които стенат по-зловещо от декемврийските виелици!Виж голите им кървави меса,чуй стоновете им!Аз ще отмъстя за тях!Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе и без подкуп няма да ги предам."
"АЗз нямам злато,нямам нищо с което да те подкупя...Аз съм беден дрипав юноша...Го аз съм готов да сложа главата си."
Дяволът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много!Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си?С удоволствие...Нека никога нищо не чуя, нека..."
"Ти пак ще чуваш!"успокои го дяволът и му стори път. "Мини."
Момъкът се завтече, наведнъж прескочи три стъпала,но косматата ръка на дявола го дръпна:"Стига, спри да чуеш,как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша.Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и
така безгрижно да се смеят!...И той пак се завтече,но дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала,аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които
отивам да отмъстя!"
Дяволът:"Ти пак ще виждаш...Аз ще ти дам други много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надолу.Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой!Това е тъй странно:кога успяха да се облекат толкова хубаво!А
вместо кървавите рани,те са обкичени с чудно алени рози!..."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп.Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко,стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове:Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той
ще бъде горе!Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци..."
"Млади момко, едно стъпало още!Само едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоен откуп:дай ми сърцето и паметта си!"
"Сърцето ли?Не!Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:"Аз не съм толкова жесток.Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет!Ако не приемеш,ти никога няма да минеш това стъпало,никога няма да отмъстиш за братята си-тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния.Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив-най-щастливия!...Но?Съгласен ли си,само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му,по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде!Вземи ги!"
...И като лятна буря,гневен и сърдит,разветрил черни коси,той мина последното стъпало.Той беше вече най-горе.И изведнъж в лицето му грейна усмивка,очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха.Той
погледна пируващите князе,погледна долу,гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа.Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му,то бе светло, весело , доволно.Той виждаше долу празнично облечени тълпи,стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?"-дрезгаво и лукаво го попита дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
Христо Смирненски
|
Стълбата
