|
1. За славянството
Ако имаме пред вид нашето съвремие (около AD 2000), терминът “славянски” може да има само един смисъл: езиков. Група сродни индоевропейски езици (български, руски, полски, чешки, сръбско-хърватски и др.) се наричат общо в лингвистиката “славянски езици”. “Славяни” не може да означава нищо друго, освен хора, говорещи на някой от славянските езици. Ние, българите, сме славяни не защото сме братски народ с другите славянски народи (руси, сърби и др.), а просто защото говорим на един от славянските езици. Иначе, българският народ няма народи-братя. Само с македонците от така наречената FYROM сме ‘първи братовчеди’, защото техните дядовци са били българи. Други близки до нас народи няма.
Вероятно, подобно е било положението и през периода AD 700-900. Значителна част от населението на югоизточна, централна и източна Европа е говорило на близки диалекти на един език, така че са се разбирали помежду си. Те обаче не са разбирали говора на техните близки съседи на запад – тях са ги нарекли ‘немци’ (‘нћмьци’), т. е. неми, не способни да говорят разбираемо. Себе си пък и другите, говора на които разбирали, са нарекли ‘словћне’, т. е. словесни. Поради това и езикът им е наречен ‘словћнъскъ’. (Извинявай, любезни читателю, но съм принуден тук и по-нататък да използвам една сръбска буква, защото българските комунисти през 1945 г. изхвърлиха от нашата азбука най-българската буква.)
Да отбележим, че названието ‘немци’ съвсем не е прецедент. Например, древните гърци наричали всички други, чийто говор не разбирали, включително римляните, “β ά ρ β α ρ ο ι” (старогръцко произношение: бá рбарои, новогръцко: “варвари”), просто защото чуждата реч им звучала като “бар-бар”. Ние бихме казали “бър-бър” и съответно “бърборанковци”.
И тъй, първият ни извод е, че думите ‘славяне’ и ‘славянски’ са възникнали като самоназвание на славяните и на техния език и по произход са си славянски думи. Произлизат от думата ‘слово’, а не от ‘слава’, и означават ‘словесни’. Във всички стари документи на славянски език, където тези думи се срещат, те са написани с ‘о’: ‘словћне’ и ‘словћнъскъ’. Тези думи възникват като опозиция (противопоставяне) на ‘немци’ и ‘немски’ и се пазят досега само там, където тази опозиция е актуална, т.е. там, където немците са съседи. Съвременните народностни названия на словенците (около Любляна) и на словаците (около Братислава), също са в подкрепа на гласната ‘о’.
Стигаме до втория извод: в български и руски думите ‘славяне’ и ‘славянски‘ са заемки. Оригиналите им (те би трябвало да бъдат ‘словене’ и ‘словенски’) не са се съхранили. С други думи, и българите, и русите векове наред не са знаели, че са ‘славяни’, с изключение може би на най-начетените (като Паисий Хилендарски). В съвременния руски език думите ‘славяне’ и ‘славянски‘ (с гласни ‘а’ и ‘я’) са заети от полски през периода на полската културна (и политическа) доминация около AD 1600 наред с названието на града Париж и наставката ‘-ция’ (както в коллективизация и электрификация). В нашия език думите ‘славяни’ и ‘славянски‘ са заети от руски около AD 1850 наред с близо половината от речниковия състав на съвременния български книжовен език.
За изкушените в лингвистиката читатели по-долу следва специално лингвистично приложение, където се показва:
- защо гръцкото ‘σ κ λ α β ή ν ο ι’ (старогръцко ‘склабенои’, новогръцки ‘склавини’) и съкратеното (а може би и с презрителен оттенък, кой знае) ‘σ κ λ ά β ο ι’ представлява регулярното съответствие на славянското самоназвание ‘словћне’;
- защо думите ‘славяне’ и ‘славянски‘ не могат да бъдат нито оригинални (т.е. наследени) руски думи, нито наследени български думи;
- как точно са заети думите ‘славяне’ и ‘славянски‘ в руски от полски.
|
Защо славянин значи роб
