Тъй като личната ми зъболекарка е рускиня, която говори прекрасен български, със съвсем лек акцент, в нейна чест си позволявам да ви копирам обяснението на големия български поет и писател Стефан Цанев относно членуването в българския език, дадено в "Български хроники", част 2:

"За разлика от всички славянски езици в българския език няма падежи, окончанията на думите не се променят. Ако трябва, отношенията между думите се изразяват с предлози: Син на отечеството, вместо Син отечества. Остатъци от падежи има само в местоименията: книгата ми, подай му, кажи им, вярваме ви и т.н.
В славянските езици няма определителен член (в английския the, във френския le, la), но във всички езици, в които има определителен член, доколкото ми е известно, той се поставя пред думата отделно ( la rue, the city), в българския език - чудо нечувано!- е след думата, и то слято: градът, улицата, детето, мъжете...
иде явно от: тази улица, това дете, тези мъже, но кога, как и защо част от местоименията са се прехвърлили зад думите, не знам ( -ът част от какво е, също не знам, сигурно има учени мъже, които знаят всичко),
но ако имаш, читателю, някоя по-стара книга, от началото или средата на 19 в., разгърни и ще откриеш, че определителния член се е пишел пак отзад, но отделен с чертичка.
............
Определителният член не е случайно и досадно украшение, той конкретизира понятията.
В руския език например е: Человек бежал по улице: случаен човек ли е бягал, или човекът, за когото сме говорили; по някаква улица ли е бягал, или по улицата, за която става дума? - в руския това става ясно само от контекста."

Надявам се, че съм била полезна. Между другото, препоръчвам "Български хроники" на Стефан Цанев - така ще прочетете българската история, а и ще имате пример за безупречния език на един от нашите големи съвременни български писатели.
В тази връзка:
определителния член показва нашето отношение към това, за което се говори.
Например:
По улицата върви човек. Човекът спря.
В първия момент ние говорим за някакъв човек, който си върви по улицата, на която сме и ние. След това - за конкретния човек, за когото вече сме съобщили в предходното изречение.
Ако кажем обаче: По улица върви човек - това означава, че не знаем за коя конретно улица става въпрос, а и за кого става въпрос.