|
Понеже в момента, не точно в този, когато пиша, а по принцип, имам нужда от ударни дози положителни емоции и всички наоколо много се грижат за мен
Тази събота и неделя бях поканена от едни наши познати на вилата им в Юндола. Първоначално смятах да откажа любезната им покана. Защото не ги познавах особено добре. После реших - защо пък не. Още повече, че никога не съм била в този край на България.
И не съжалявам!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Пътя до там не е изморителен, а и "Нивичката" превземаше поредните метри от надморската височина със завидна лекота. Гледката, особено на участъка Белово-Юндола е неописемо красива. Искаше ми се да спираме на ..........всеки километър, за да запечатля тази неимоверна красота с фотоапарата.
Къщичката им се намира в самата борова гора. Не някаква помпозна вила, а настояща горска къщичка, като от приказките, което й придаваше особено очарование.
В събота бях събудена от стопаните много рано, още преди изгрева. За да бъда предупредена, че оставам само, защото им се наложи да карат един комшия по вилата до болницата във Велинград.
Известно време се въртях в леглото с надежда да заспа, но, като се уверих, че е безнадеждно, реших да сляза долу.
Направих си кафе и седнах на тераската. Беше достатъчно прохладно. Метнах на раменете си една жилетка.
Беше все още сравнително тъмно, а слънцето се канеше да изгрее всеки момент.
Настаних се удобно и започнах да чакам това таинство на природата.
Първите му лъчи започнаха като чи ли малко срамежливо да се пробиват през клоните на вековните борове. След това малко по-смело. После започнаха игриво да ме галят по бузите, да играят с косата ми. Сидях като омагьосана. Дори забравих за кафето.
Нощта със зор отстъпваше мястото си на Деня.
Все още в гората беше сравнително тъмно. Слънчевите лъчи играеха на криеница със сенките на могъществените борове и, въпреки, че съм голяма бъзла - реших да се поразхода наоколо.
Въздухът беше кристално чист. Поемах го дълбоко и, все едно, че не успявах да се надишам. Възхищавах се на всеки бор по пътя си. Не успявах да се нарадвам на гледката. По едно време се усетих, че не съм взела фотоапарат. Върнах се набегом в къщичката, страхувайки се да не изпусна всеки един миг.
На връщане щраквах непрекъснато, все едно, че страхувах да не изпусна нито една от величествените тледки.
Така, без да забележа, стигнах до края на гората. Пред мен беше една малка впадина, усеяна с полски цветя и билки, а на баирчето й, отсреща се виднееше малка църквичка. Без да се замислям се запътих натам. Тревата все още беше мокра от роса и ми мокреше краката.. Но аз просто не забелязвах това.
Изкачих баирчето и стигнах до църквичката. Тя беше оградена с една низка дървена ограда, някъде към 60-70- см. На портичката имаше закрепана бележка, на която пишеше "Моля, затваряйте портата, за да не влизат животни".
Вратите на самата църква бяха широко отворени. С трепет влязох вътре, надявайки се да заваря там някого. Нямаше никой. Известно време стоях малко объркана, после видях на стола до прозореца една кутия със свещи. До кутията пак имаше бележка "Парите от дарения и свещи - слагайте в касичката". Взех 2 свещи и пуснах парите в касичката.
Разгледах църквата отвътре, запалих свещите и.............седнах на пейка и затворих очите си. Обхвана ме някакво блаженство и покой.
Не знам колко време сидях така. Но ми беше много хубаво.
Когато накрая реших да тръгна, вниманието ми привлече една тетрадка. Озъртайки се, взех я и започнах да я прелиствам. В нея на ръка пишеше, че църквата носи името Св.Петка. Интересно ми беше да прочета за самата Света Петка. После пишеше, че църквата е била построена през 1998 година на средствата от дарения от обществени организации и частни лица. Изписана, изографисана и открита през 1999 година. Накрая следваха отзивите на хора, посетили я от 1999 година насам. Направи ми впечатление, че ако мога да обобщя повечето записи, оставени в тази тетрадка, то смисълът им се свеждаже към едно - хората благодариха Бога, че им дава Вяра, Любов и Сили да живеят в мир и съгласие с братята си - мохамедане.
Излязох от църквата.
Така никой и не се е появил.
Запътих се към вилата, където вече вероятно са ме чакали моите приятели и през целия път мислих за Доверие, което тукашните хора имат един към друг и за решетките, които ние в София слагаме не само по вратите и прозорците, но на душите си.
Надявам се, че не ви изморих прекалено много. Ако някого раздразних - извинявам се. Просто, не знам защо, исках да споделя с вас изживяното от мене.
Ще се постарая да кача на някой сайт снимките, които направих и да ви пратя линк. Ако, разбира се, имате интерес.
Има и продължение
Но за днеска - толкова.
|
Юндола - райското кътче на България
