Разбира се, бях малка. В някакво такова време, в което не можеш да определиш дали е било отдавна или съвсем скоро.

В двора ни, имаше череша. Дядо ми я посадил, когато построили вилата. Съвсем до входната врата. Да те посреща- казваше. От онези череши, сочните, от които ти се боядисват зъбите. В които може да се огледаш, все едно се взираш в дълбоки черешови очи. Сладки очи. Красиви. Блестят.

Израснала съм с този вкус на слънчево. Катерих се лесно, беше ми тайното място за наблюдаване на целия свят. Детските очи имат особено виждане за мащабност. Седях си на моята любима височина, поклащайки крака, хапвайки череши и гледах. Гледах, какво прави съседа. Кучето, което лае по минувача. Дядо ми, който пуска помпата. Някой друг облак, във формата на заек хапещ крак на камила...

После една година, беше лято, когато бях там, нямаше я. Изведнъж врата беше гола.

Била изсъхнала, каза дядо. Мъртва.

Разказът ти ми напомни за вкуса и.
Благодаря ти.

п.с: споменът ми за вкус е най-траен. Повече от зрителният и слуховия.