|
Седяха на олющената пейка, под старата абълка и набързо скалъпения асмалък, от който лозите вече бяха проточили шии нагоре - към слънцето, пробиващо гъстата ябълкова корона.
Баба Гена беше подпъхнала забрадката зад едното си ухо, по-здравото, за да може да чува дядото си. И двамата бях прегърбени от почти едновековния си живот, близнал малко от ПСВ и стъпил дълбоко във ВСВ, години на глад, кърски труд за единия хляб, ходене с цървулките и скъсаната дочена торба на училище, най-много до второ отделение. Пълна къща с челяд, много гърла за хранене в една-две одаи със сламеници и едно чердже отгоре, трикраките столчета и дървената софра, качамак и овче сирене, обелени глави червен лук.
Бабата извика нетърпеливо към малките непохватни пиленца, които майчински наглеждаше на двора. Дядо Фико кротко седеше до нея, нахлупил каскет над очи, подпрян на бастунчето си, с очи затворени за света и светлината преди много години, както дядо Йоцо „гледаше“. Подсмихнал се леко подхвърляше леки закачки към бабата и упорството й да гледа стока на тези години, когато немощта в тялото й вече беше видна.
Обичам да сядам пред тях, на земята, скръстила крака по турски и да ги разпитвам за миналото ми. Гледам ги и не мога да не уловя поразителната привързаност един към друг. Близо 70 години заедно. За баба Гена той е първия и последния.
Дори в мълчанието помежду им виждам мислите им, които летят и се допълват, дори неизречени.
Дядо Фико ругае Бог и това, че го държи все още жив, в тъмнина, че е надживял сина си с повече от 15 години. Знам, че не е така, знам, че жали за земята, за овцете, за полето, за магарето, каруцата, за всичко, за което се е трудил цял живот, в трудни години, че жали за живот.
Не се мъчи много, отиде си дядото от този свят тихичко и кротичко, оставяйки бабата като половин човек. Замислих се над това да си с някого 7 десетилетия, буквално да не сте се делили през тези години, да сте посрещали взаимно нуждите си и да си този, който остава сам, по неволя жив още колкото време ти е отредено да живееш, но без един крак, без едната камера на сърцето, без едната си ръка и т.н. Сигурно е като присъда.
Старата ябълка, баба Гена все още гледа пиленца, но звънките й едно време подвиквания по тях са някак по-глухи, по-лесно се разсейват във въздуха, движенията й са като обречени, сякаш полагаща нечовешки усилия да ги прави, а само допреди месец...тогава беше цяла.
|
Усмивката на дядо
