Бях твърде концентриран в желанието си да направя тази жълта феерия своя половинка, дотолкова, че не забелязвах как погледа на Сара потъмняваше от ден на ден, а тялото и залиняваше все повече и повече. В къщата се беше възцарил някакъв странен мир, а животът, който се излъчваше дори от стените и мебелите, сякаш се беше изпарил.
Бях пропуснал нещо важно, а това ме натъжи и разтревожи. Исках да положа клюнче отново върху малката и гальовна ръчичка на едно същество, което сякаш не беше от този свят, сякаш беше оставено тук при нас – обикновените смъртни само, за да напомня, че красивото съществува.
Клетката стана тясна. В отчаянието си започнах да се блъскам в нея, за да привлека внимание, скубех перца от крилата си с клюнче, бутах хранилката със зрънцата.
Не разбирам тези огромни груби хора, в тях няма птичата грация и жизненост, те са груби и в душите си, глухи и нечувствителни за толкова очевидни неща.
От очите им тече вода понякога и аз инстинктивно усещах, че е свързана със Сара.
Не знаех какво да направя и запях, запях за Евалин, за красивото същество, което линееше някъде из къщата, за най-добрия си приятел – Слънцето, за вятъра, за мен и моята свобода, за края на един канарски живот.
Цяла нощ не мигнах. В къщата цареше хаос, всички се щуркаха в някакъв тревожен ритъм. Започнах да пристъпвам от краче на краче, не спирах да въртя глава, за да привлека внимание.
Все още слънцето не се беше събудило, а сестра му – Луната, нагло беше показала цялата си снага, така че нямаше нужда от друго осветление в стаята. Малко призрачна нощ, проливен есенен дъжд, миризма на гниещи паднали листа, усещане за предстоящ зимен сън в природата.
Вратата се отвори тихо, влезе таткото на моята принцеса, носеше някого в ръцете си. Боже, луната огря пръснатите по раменете му черни коси, а бялото й лице присветна мъртвешки.
Опитах се да литна в клетката, но само се блъснах и паднах. Мъжът заговори успокоително, седна до клетката и обърна лицето на Сара към мен. Тя отвори бавно очи, а аз потънах в едно наситено кафяво, от което струеше любов със силата и енергията на раждаща се звезда.
Тя вдигна ръка и промуши пръстче в клетката, както първия път, когато ме видя. Малиновите й устни се размърдаха бавно и откриха белите й зъбки. Тя се усмихваше, усмихваше се на мен, в този момент беше само моя. Положих клюнче върху пръстчето й и останахме така.
Знаех, че отиваме и двамата някъде, но не знаех къде. Исках да останем заедно завинаги, защото бяхме нещо повече от птичка и човек. Бяхме приятели, бяхме част един от друг, не разбирахме околния свят еднакво добре и не бяхме от този свят. Бяхме се намерили, за да се изпратим, но не ни интересуваше къде и какъв е бил смисълът.
Наслаждавахме се, всичко останало бе само фон.