|
Днес ръцете ми нарисуваха това за любимото ми клубче.
Как може да обича едно канарче.
Отворих очички и я видях, отново седеше самотна в люлеещия се стол и ме гледаше тъжно. Белите й коси, немощта на тялото, завехналата красота, но най-вече, самотата, последвала след погребението на собствените й деца и съпруг, всичко това обясняваше защо й бях притрябвал. Поне клетката ми не беше тясна и имах възможност да летя спокойно, да чувствам донякъде свободата в крилете и под перушинката си. Чакаше ме с нетърпение да хапна, пийна водичка и да запея, а повярвайте ми, тя излъчваше толкова самота и безнадеждност, че сам запявах, за да съхраня надеждата и желанието си да отлетя някой ден и да намеря сродна душа. Евелин не разбираше и нямаше как да преведе птичия ми език и да разбере, че аз съм неин, но и ненеин.
Тя беше едно от многото егоистични човешки същества, които ни използваха, за да оцелеят в един затвор, в който сами се бяха зазидали.
Все още пеех, слънцето разтваряше всяко препятствие по пътя си, докато не се спираше на някой, нуждаещ се от топлинка и светлина. Преди се чудех защо лъчите му все ме отбягваха и не искаха да ми правят слънчеви зайчета, а и то имало мисия. Упорито се спираше на плетения шал на Евелин и я караше да присвива отегчено очи, докато не се предаде и отпусне в прегръдката му.
Пеех, исках да пея, затовd бях роден, това беше нещото, което ме караше да се чувствам жив и да приемам клетката за дом.
Чу се трясък, вратата се отвори рязко, удари се в стената, разхвърчаха се трески... Няколко непознати нахлуха, а с тях и мрачните предчувствия за нещо лошо, нещо, от което болната стара жена нямаше как да избяга.
Подхванаха я и я поведоха нанякъде, тя мълчеше безпомощно, приемайки съдбата си примирено. Отворих човка, исках да извикам нещо на човешкия им груб език, но пак излезе песен. Дори, когато сме сърдити излизат все красиви мелодийки и никак не можем да се контролираме.
Останах сам, не знаех къде отведоха стопанката ми и тъкмо се приготвих да пея, докато умра, влезе една груба дебела жена, изръмжа нещо и ме повлече, подмятайки ме в клетката.
Лъхна ме студен вятър, който пречеше на единствения ми приятел - слънцето, да бъде с мен. Всичко познато изчезна с един замах на четката на съдбата. Една групичка шумни деца ме заобиколиха и започнаха да блъскат клетката, да мятат камъчета и да ме плюят. Аз съм общителна и дружелюбна птичка, създадена да дава покой и надежда, да стопля душата на самотни и болни хора. Не можех да видя и усетя агресията, защото я стопявах с песните си.
Следва продължение
|
Как може да обича едно канарче
