|
Странно, това е някакво дежавю
Онзи ден една приятелка ми изпрати ето това:
"За да те посети Любовта, застани на мястото, определено за тебе от Природата и чакай. Иначе Любовта ще мине и замине, без да те посети. Ти казваш: "Как ще позная кое е моето място?" Като застанеш на своето място, ще почувстваш, че си примирен с целия свят, готов си да простиш на всички. Всяка дисхармония в тебе показва, че не си на мястото си." Петър Дънов
И без да си задавам въпроси за неговата съдържателност и достоверност, се запитах кое е това мое място, където намирам хармонията. И без никакво съмнение си отговорих, че мястото е онова никъде, което описваш, между точка А и точка Б, което за хората е досадно неудобство, което трябва да изтърпят докато стигнат докъдето са се запътили, а за мен е самоцел, заради която си измислям произволна и нищо не значеща за мен точка Б, и тръгвам към нея, но само заради промеждутъка между точка А и точка Б и обратно. Онзи промеждутък, в който едновременно се отдалечавам и се приближавам към хорската суетня, но докато го правя цялото ми същество блажено попива дистанцията от тази суетня, и олеква, и се разтваря в абсолютната беззначимост на това кой съм, как изглеждам, какво знам или не знам, какво мога или не мога... Каквото и да твърди Шекспир, в този промеждутък животът не е сцена, той просто е.
После се опитах да "вкарам" моето място в сентенцията на Дънов и се оказа, че чакам любовта да ме посети в нищото, в гората, в полето, нощем в пущинака, докато се радвам на дистанцията си от другите. И ако все пак стане чудо и това се случи, нищото вече няма да е нищо, т.е. това няма да е моето място...
Остава ми надеждата, че или Дънов не е прав, или логиката ми издиша някъде, щото обратното би означавало, че любовта, която ми се полага в този живот, ще е от и към криволичещия в гората път
|
Re: мартенска [re: Kиpo]
