|
Съжалявам, не мислех да пускам такава депресарска тема, още по-малко пък в неделя следобед, но ми е много тежко. Не ми отговаряйте, ако не искате... просто трябва да се "изприказвам" някъде, защото иначе ще се пръсна.
Може би съм споделяла тук, че имам сериозен проблем със зрението, който ми пречи за много неща - да пътувам сама, да върша някои битови неща, да спортувам. Въпреки това обаче успях да си завърша образованието и - след многобройни усилия и опити - най-после да работя това, което искам. Почти всичко, което съм постигнала, е било с безброй трудности и рядко се е получавало от първи път.
Така. Това дотук беше увод, а не оплакване. Та днес един от най-близките ми приятели, който е наясно с всички тези неща, и който също така знае какво означава за мен това, с което се занимавам, ме обвини, че водя непълноценен живот и че - видиш ли ти - нямам никакви интереси освен работата си. Което категорично не е вярно. Някои от вас знаят за сайта ми, знаят, че пиша, пътувам, дори правя опити за рисуване. След което ми беше заявено, че едва ли не си пропилявам живота, защото общувам с твърде малко хора. Добре, кажете ми: как мога да обясня, че аз просто не чувствам нужда около мен да има много хора? Това, че имам десетина приятели, а не, например, трийсет, прави ли ме асоциален човек? Просто общувам с толкова хора, от колкото имам нужда /говоря в емоционален смисъл/. Това за общуването с твърде малко хора ми беше казано, след като споделих, че почти няма с кого да си говоря за книги... а аз просто не попадм на хора, които четат същите книги като мен. Та заради ей тези неща бях обвинена, че тъпча на едно място. И това - след като ми трябваха години да си изградя някакво подобие на самочувствие. И това - казано от приятел...
Спирам. И пак се захващам с "безсмислици", щото утре ще ми звъннат да питат какво става с превода.
|
За "пълноценния живот"
