"Йон и Ана"

Йон и Ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала.
- Какво е това под нас?
- попита тя.
- Това са световете, Ана
- отговори той -
Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас.
- Всичко ли е това?
- Да -
каза Йон.
- А ние къде сме? -
попита тя.
- Чуй ме Ана -
ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по това,
което си спомняме за нас.
За всичко, което се е случило ние бъркаме
назад в спомените си.
Ако не бяха те,
ние нямаше да знаем кои сме,
следователно, нямаше да ни има.
Но след като ние си спомняме
всичко,което ни се е случило,
и можем със същата сила и въздействие да
си представим различни неща и случки,
които са измислени чрез нашия разум,
то тогава къде е разликата между това,
което ни се е случило и
това, което си представяме?

Няма разлика.
Това означава, Ана,
че ние никога не сме съществували,
не сме били,
няма ни сега и
никога няма да бъдем.
Никога.

Ана го погледна просълзена.
Слънцето залязваше далеч под тях.
Йон каза:

- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици.
Разпери крила и ме последвай!
- Страх ме е Йон - отговори тя.
- Не се плаши. Така е трябвало да стане.
И той разпери крила и полетя в огромната бездна.
Световете се пръснаха в безпорядък.
Светлината се сви на кълбо и простена уплашено.

- Ана, ела!
Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон.
Ана скочи и разтвори крилата си.
Направи един кръг и потъна надолу.
Последното, което се чу беше:
- Почакай! Не мога без теб в нощта.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите