ето ти един от тях
.............................
Изфорсирах двигателя, завъртях ядно волана и се приготвих за битката наречена „сутрешен трафик”. Обикновено отстъпчива на колегите-шофьори, които излизаха от странични улички и с десетки минути чакаха да някой да ги пропусне сред основния поток коли, днес бях стиснала ядно устни и скрита зад тъмните очила мятах яростни погледи под зловещите звуци на саундтрака от филма „здрач” (за незапознатите – става въпрос за вампири). Минавайки пред един такъв колега-шофьор засякох намръщения му поглед и се усмихнах жлъчно – призът в Конкурса по най-намръщена физиономия днес определено беше мой. В последната секунда все пак реших да му дам път и набих спирачки.
Дряннн – звука на спираща в багажника ми кола даже не ме развълнува. Бях приела съдбата си този ден. Дори не слязох за да погледна щетите. С отмерено движение угасих двигателя, избрах нужния контакт от списъка в джиесема и с равен глас продиктувах на дежурен КАТ къде се намирам.
Вампирската мелодия все повече ме изпълваше, бях сигурна, че съвсем спокойно ще изпепеля зяпачите с поглед, ако си махна тъмните очила.
На прозореца се почука. Виновния водач ръкомахаше нещо, виждах как устните му се движат в неспирен поток от думи. Липсата на реакция от моя страна явно го изнерви, той се огледа смутено, търсеше някой да му подскаже нещо. Една жена се наведе от другата страна. Обърнах бавно глава към нея и присвих очи. Въпреки, че не виждаше заплашителната искрица, липсата на каквато и да била реакция я накара да отстъпи назад и да се смеси сред зяпачите.
Тапата от коли ставаше все по-голяма, клаксоните все по-силно пробиваха щита от музика, който бях изградила. Няколко шофьори наизлязоха и ми правеха знаци да изместя колата в автобусната лента. Ха, мръднете ме де! – скръстих ръце аз. Мрачната китара от тонколоните затрептя тревожно, протяжен глас като на оплаквачка се включи към нея. Усещах веждите си плътно прилепени една към друга, но това не ми бе достатъчно – исках да ги набия още повече докато цялото ми лице стане една единствена огромна буреносна вежда.
Светлините на полицейската кола разбутаха колите. Бавно изпълних инструкциите за маневрата, която трябваше да направя за да освободя пътя.
Като робот подадох документите си на униформения, стоически си избрах филтър и дадох алкохолна проба, с каменно лице чаках да напише протокола докато гледах как другия полицай регулира движението за да освободи тапата.
Виновният шофьор обикаляше около мен навит като пружинка. Дори него забелязвах, но той достатъчно изнерви протоколчика, че да му каже:
- Спокойно де, нищо не е станало, вижте дамата колко хладнокръвно приема нещата.
Чудничко, нали, органът на реда успокоява виновника вместо потърпевшия!
Взех си документите, протокола, кимнах хладно и седнах зад волана. Учудващо спокойните ми ръце завъртяха ключа, двигателят измърка.
....................

Интересно е, че когато ги споделя започват луди обсъждания дали съм била изпаднала в ступор, кой всъщност бил виновен за конкретното произшествие... а аз просто описвам настроението си. Другото са някакви подробности.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите