Тройка спатия / Общества / Непрофесионални / Романтични души

DJ-ят е с подстрижка трети номер точно толкова, че да се запиташ дали ако го погалиш по главата косъмчетата ще те убодат или са меки като пух. Забелязвам по една халка на двете му уши и критично повдигам вежди.
Те са почти изцяло женски колектив, седнал да празнува годишнина от създаването на отдела.
Кое е общото?
Общото съм аз.
Те са моите подчинени. Никога не съм била с тях на събиране и те са малко нервни как ще се държа цяла вечер.
Той е минало от студентските години. На партия бридж започнала по светло и завършила на сутринта една тройка спатия ме задължи да изляза с него на среща, която продължи цели 6 месеца. Разделихме се за лятото и после той прекъсна следването.
Седнала съм достатъчно накрая за да не ми блестят прожекторите в очите и не мога да не се начудя на късмета си, защото едва ли ще ме забележи от пулта си.
Поддържам ведра физиономия, бодвам си от салатата и участвам в разговорите, но мозъка ми дълбае дилемата как да реагирам. Нормалното е да се обадя или нормалното е да си трая… Нормално е да ме разцелува пред всички или нормално е да се чуди какво да ми каже…
Сервитьорката минава да събере листчетата с номерата на страниците на желаните песни. Микрофоните са поставени по масите, саунда се усилва леко.
В последния момент решавам да хвърля всичко в ръцете на някой друг, с бърз замах пиша тройка и след това рисувам спатия.
Виждам го как взима листчетата, подрежда ги пред себе си и ги сортира. Вперила поглед в него очаквам да видя реакция…нещо като сепване, вдигане на поглед, търсене с очи из залата….нищо.
Той щрака по компютъра, говори с колегата си…прави план на вечерта. Явно не е разбрал писаното, може да е забравил или пък не иска да ме вижда.
Пеем „рок-енд-рол в минало време”. Колежките почват да се отпускат като виждат, че шефката им има банкетна култура и не се свени да пее каквото и както може.
Някой е написал желание за поздрав към нас, който прозвучава от микрофона на DJ-я, придружено от добронамерено заяждане към нашата фирма.
Пеем „двама с теб завинаги”, после „аз и ти”.
Идва моята песен от страница 84. „Моята” е силно казано, но както е известно – няма начин аз да съм в караоке и да не пея „и няма бираааааА, няма бира”. Развихрям се на микрофона както съм си седнала зад колежките, някъде из залата звучи мъжки глас, който също не се дава. DJ-ят отново “захапва” колко е бедна фирмата ни, щом служителите й не могат да си позволят по една бира.
Разочарованието е отминало. В края на краищата някои бягат като от огън от бившите си гаджета, пък аз… По-добре е и така, не сме се виждали маса години, какво бихме си казали…”защо не се обади?” ли? Или „здрасти, колко деца имаш?”?
Идва паузата. Паузата тук е за песнопойките, защото на големите екрани започват да вървят песни на английски, пригодени за караоке - Dean Martin - Tie A Yellow Ribbon, The Bangels - Eternal Flame, Britney Spears - Oops I Did It Again – който може, го може.
Все пак музиката е по-тиха и успяваме да си приказваме, смеем, правим си снимки. Още малко ще сме на фазата „всичките ми снимки са на маса” и други подобни клиширани откровения.
Паузата свършва с удар на барабани. Това е сигнала да се вземат песнопойките. DJ-ят скача на плота пред пулта и разперва ръце държейки микрофон. Всички вперват поглед в него барабар със сервитьорките. Само колегата му не реагира изненадано, а заема мястото на пулта.
- И сега – обявява той – С риск да се орезеля и повече да не стъпите тук, специално за тройка спатия, страница 27.
Опаааа!
Идеята, моята гениална идея, се оказва безкрайно тъпа.
И тъкмо решавам, че от това по-лошо няма, чувам песента.

Давам всичко за теб,
Да се върнеш пак при мен,
Сърцето ми бие за теб
За нежното ти лице

Девойките вече са грабнали микрофоните и пеят в захлас заедно с Графа. Мъжете край тях гледат леко отегчено.
Той прави чудовищен скок от плота на пода и без да престава да пее, бавно тръгва към нас.
Вцепененият ми мозък се опитва да реши дали песента е намек или просто е част от програмата; да се правя ли, че ме е избрал случайно или да покажа, че го…познавам, да бягам ли?
Момичетата го изпиват с поглед. Вярвам, че се надяват да погледне тях. Вярвам, че гледат със завист още преди да знаят при кого ще се спре.
Минава зад мен. Леко прокарва пръсти хоризонтално по гърба ми. Усмихва се. Качва се на стола срещу мен. Пее.

За последен път виждам
Утрото в твоите очи
Вали тъжен дъжд
По запустелите улици

Колежката връщаща се от тоалетната зяпва изумено като вижда какво става на стола й. Другите от отдела изглеждат като вцепенени статуи.
Той сяда на облегалката на стола. Стъпалата му са от двете страни на седалката и се накланя към мен за да запази баланса. Пее. Вече няма съмнение на кого.

Давам всичко за теб
В празнотата на града
Сърцето ми бие за теб
Коленичил пред твойта врата

Първоначалния ми шок е минал. Гледам го с нежна усмивка. Искам или не искам си спомням за първата вечер и първата нощ, дискотеките и танците, ненаситните устни и….кой знае защо един доста несполучлив, но безкрайно смешен опит за секс във ваната.
Песента свършва. Той се изправя, приема овациите покланяйки се театрално на няколко страни. Вече звучи следващата песен, хората на другите маси трескаво търсят страницата.
Изключва микрофона, заобикаля масата. Навежда се иззад гърба ми, подава ми ръка с отворена длан нагоре сякаш ме кани на танц. Устните му погалват ухото ми:
- Ела.
Слагам ръка в неговата. Ставам. Прегръщам го и потъвам в миризмата му на мъж.
После ще се интересувам кой как ме е зяпал. По-важното е, че не ме е забравил.