|
Със сина ми бяхме на театър. Той има страх от тъмното, за това преди всяка постановка е пазаране дали може всъщност да не ходим, защото на театъра е "много страшно", но след края винаги си тръгваме почти последни, много му харесва и обикновено купувам билети за неделя също. Неделната постановка вече се очаква с голям мерак.
Вчера гледахме "Котарака в чизми", класическа приказка, гримирани актьори, всичко по реда си. Доволни и двамата, взимам билети и за днес-приказката непозната, но голяма работа, не може все червени шапчици и три прасенца.
Влизаме в театъра днес, почти няма деца, за разлика от вчера, но си казвам-нищо, дори да не ни харесва, поне ще имаме критерий.
В салона аз едва сдържам изненадата си-на сцената седят две жени в инвалидни колички. Заемаме местата си и аз осъзнавам, че явно това ще е театър с учстието на инвалиди-обяснявам на детето, за да избегна някакъв въпрос неудобен защо хората не са прави. Той приема спокойно моето 15 секундно нескопосно обяснение-че както мама носи лещи, защото не вижда, така някои хора са в колички, защото не могат да ходят.
Постановката почна, аз около 10-ина минути се събирах в кожата си, беше ми много непривично-две жени в инвалидна колички, един възрастен мъж с бастун и още една жена в количка, която не можеше да говори-може би беше след инфаркт, не знам. Играеха с кукли-беше много хубаво.
Децата се забавляваха, накрая всички отидоха да пипнат "слънцето" и така.
Постановката свърши, аз очаквах нещо да ме пита за хората-но той не попита нищо, каза, че куклите били много интересни, песничките дали сме можели да намерим отнякъде и т.н. При моя повторен опит този път да му обясня повече за инвалидите, той ми каза-сериозно-"разбрах, мамо, няма защо да ми обясняваш, нали театъра беше хубав, това ми хареса". И аз повече не обяснявах.
Вървях, слушах го и си мислех какъв съм егоист, как трябва нещо да ме изкара от релси внезапно, за да разбера, че имам това, което много хора никога не са имали и не биха имали. Че все нещо искам, а всъщност ми трябва много малко. Тръгнах си ... щастлива от театъра, с нещо светло в мен, отвътре, буквално... явно децата по-лесно възприемат различното..и къде през годините в нас пониква онзи егоизъм и липса на състрадание към различните, които са около нас, ако това "неприемане" не ни е заложена като деца...
Очите на тези актьори бяха тъжни, сериозни, усмихнаха се само накрая, когато децата се скупчиха около куклите, без дори да забелязват че хората са в колички. Може би тогава си отдъхнаха. Толкова е трудно да разграничиш съжалението от състраданието и да намериш правилния тон.
Тази тема не е романтична, но споделям нещо, което днес ме докосна отвътре.
Получи се малко дълго.
Постановката е "Нещото и неговите приятели", в театър "Възраждане".
Думи, думи и нищо повечеРедактирано от Пъpпъл на 08.02.09 14:22.
|
Осъзнах какъв съм егоист
