понякога се замислям за нещо подобно, минавайки през подлеза на Президенството - през Източната порта и по плочите на стара Сердика. но някакси там - оградено, захлупено под един таван, със съвременни стълби, между облицовани стени, мястото не ми изглежда достатъчно живеещо и дишащо въпреки преминаващите хора.
веднъж като малка и по-късно съм била на Стария Несебър - но от цялата туристическа гмеж и сергии наоколо не усетих духа на времето. не и там. може би, ако отида сега, в късна есен, из пустите улици, под чердаците на къщите от потъмняло дърво, бих почувствала миналото... иначе не. друг път - в едни ранен есенен порой, тъкмо, когато бяхме в градския музей на Поморие, попаднали на вдъхновен уредник (или може би човек от администрацията на музея) с достатъчно познания, любов към тематиката и немалко местен патриотизъм; и ни покани в кабинета си - ам, сред шкафовете, край старата топографска карта, край складираните находки, извадени от морето, сред книгите - там усетих духа на Историята... следващият път беше сред руините на нос Калиакра - с прекрасната гледка на морето и живописните ръждивочервени скали, край старите зидове в степните треви, и с малко хора наоколо - там наистина имаше усещае на минало, за старина, за хора, живели и умирали в своя свят, със своето време - рибари, търговци, боляри, воини...
или сред писаните стени и дворове на възрожденската приказка, наречена Рилски манастир; или в уютните църквички, нашарени с обновени свежи багри отпреди векове в Бояна, Земен, Кюстендил или Кремиковския манастир, до изящни стенописи на ангели, ктитори-боляри и воини-светци, под "тайни вечери" с погача, ряпа и чесън, изпълващи всяко свободно място на стените и сводовете...
на възстановки е различно - едновременно парадоксално като мост през епохите и красиво като в приказка - независимо дали седиш на поляна с османски воини и слушаш българските им бъзици, или щъкаш и превеждаш от английски сред римски лагер...
но винаги уникално и по нов начин духът на Историята успява да те достигне и впечатли...
|