|
Май е любим месец.
След октомври, най-любимият.
През май, веднъж, дваж или малко повече, ме навестяват разни далечни спомени.
Твърде далечни, за да се съобразява някой с тях, те са си лично мои. Въздействието им е особено, но за да бъде обяснено, нека ви опиша магията на Майските утрини.
Магията на майските утрини върви в комплект с едни гъби. Нямат нищо общо с шарлатанина Дон Хуан, съвсем обикновени нашенски губи и едни от най-вкусните. Майски гъби се наричат- растат от началото на май, по инерция докъм средата на юни.
Точно, колкото продължава и Особеното Усещане за Майска утрин.
Струва си човек да се събуди по-раничко, защото през остатъка от годината няма нищо подобно.
Затова и абитуриентските истерии са толкова запомнящи се- това е една от причините. И не ми приказвайте глупости сега- знам и другите , но това е ВАЖНА причина.
Режещия хлад, точно на границата с неприятния студ, без да я преминава(април) и хилавото хладче, омаломощено от спомена за вчерашното слънце и уплашено от индващото днешно такова(юли).
Магията е най-силна, някъде към 4 и нещо- когато Слънцето, по-малко от 4-5 часа, след като е прибрало и последните си вечерни лъчи, започва една по една да изстъргва звездите с, убеден съм, садистично удоволствие.
Има я обаче, през цялата нощ.
Разходете кучето към полунощ, те усещат, тичат особено, усмихват се особено.
Усещането.
Започва така: Гледаш небето, облаците, които се плъзгат по него като опитен и търпелив(но не прекалено) любовник между бедрата на млада жена, звездите, ако има-някоя и друга луна... Усещането е за спокойствие
Спокойствието е изпълнило едва ли не цялата Вселена. Но не.
Отначало нещо те дърпа за ръкава. Нервните окончания пращат несигурен сигнал.
Тъга? Не , не е това. Друго е- тъгата е нещо твърде обикновено. За това няма измислени думи. В комплект с Усещането, върви Ухание. Ухание на сини очи-някога, преди десетки години... Двете десетки са си пак десетки, връстници мои, одъртяваме и това е факт  ...
По далечните северни граници на солидната империя на спокойствието ми се появяват варварски орди.
Цветът няма ухание, освен, ако нямате онова увреждане, при което връзките между рецепторите и местата за анализирането в мозъка ви са заплетени...Какъв ли вкус има синьото? Защо, за бога, синьото трябва да бъде студено?? Аз не познавам по-топъл цвят от синьото в очите на една жена, Които Ме гледат. Седнала срещу, легнала до, или просто Мислеща За мен. Топло е. Не знам дали е вкусно и как мирише синьото- само подозирам, но за това няма думи- всичко би било описателно -заобикалящо около същността, подобно на обиколките на гладен пес около претрупана маса- без надежда за Същността...
Облаците все така се търкалят. От изток, повече от седмица- от изток, нима отново предстои хладно лято?...
Идат съобщения за нападения отвсякъде, всички сили на Солидността са мобилизирани, но без успех. Не-тъгата атакува с неумолима и неустоима мощ.
От Изток- сибирския хлад на Усещането за Отдавна изчезнало ухание, толкова отдавна, че вече не си сигурен дали е било някога реално, ухание, което дори не е истинско, а на границата на сетивността, не реалната дори- въображаемата сетивност...
О, за бога. Всеки знае, че не харесвам блондинки, откъде споменът за една права руса коса, с оплакваща се собственичка- тънка била, слаба била...бях момченце- дано следващите мъже в живота на ученичката са били по-убедителни от мен...
Не е тъга, не е това, не са спомени- усещане, дърпащо за ръкава е... Дори звездите светят с някаква приглушена светлина.
Ордите са в столицата на спокойствието, рушат и палят....
Сега има и мокри, и носни кърпички, толкова достъпни, спомних си за малките платнени симпатични такива преди. Една от тях пазеше уханието на малка жена две-три години след като я бе докосвала. Но вече не съм сигурен, най-вероятно съм си въобразявал.
Но, поне в началото...какъв ли е вкусът на аромата?
Едва ли някога ще разбера. А и отдавна няма значение.
...
Съпротивлявам се като побеснял скандинавски инкарниран мит, берсерк, мъртъв отдавна, десетки от нанесените ми рани са смъртоносни поотделно, всяка за себе си, но съм още жив- не съм някое хленчещо 20-годишно хлапе, съвсем сериозен и студен мъж съм, никакви такива !! НЕ и на мен !
Продължавам и след като всичко е решено. Усещам как се превръщам в гротеска. Накрая се предавам- тежкия меч на Сериозната Реалност пада от ръката ми.
Проклетото куче не слуша, няма да го пускам повече без каишка !!!
Хубав май на Гошките и Гошовците.
Стояли звери около двери
В них стреляли они умирали
|
Синьо за ръкава..
()
