Понякога стоя на прозореца и гледам напред. Представям си, че пред мен е морето, а тъмните зелени пелени в краката ми са всъщност морски вълни. Някъде далече се белее платното на нечия платноходка, пусната на воля сред морската шир. Свободна е да пожелава да бъде където си иска. Свободна съм и аз да желая да съм отново до теб...

Ако се напрегна, дали мога да видя какво има от другата страна на хоризонта? Казваше ми, че онова там в далечината е Рила, разперила снага сред облаци и сняг, забила остри ръбове право в небето. Очите ми обаче не са тренирани да виждат толкова далеч. Затова и само си представям грубата снежна повърхност, която не се отпуска дори и през август. Протягам ръцете си и докосвам снега. Ледът ще одраска пръстите ми, ще изровя някое малко камъче за спомен от този миг.

Някога, преди хиляди години, тук е било морското дъно.

Навътре в мен е океан от самота...