Един планински приятел ми изпрати нещо на пощата като отговор. Ще го нарека Стан (дано това американско име му хареса, пък и си е част от него), та Джеми да не ме изкритикува

Публикувам го с негово съгласие. И с Благодарност.



Да се влюбиш в дете е... Да се влюбиш в цвете. И точно тогава си проличава какъв си. Дали харесваш цветята в красива, порцеланена ваза, с платитен ръб и златотъкана покривка под красивото порцеланово дъно. Ако е така, откъсваш цветето. С пламенно, страстно докосване. Разбираш... Тогава цветето остарява бързо, независимо дали доливаш бистра, изворна вода в съда. Ще позволиш на цветето да види един друг свят - на красивия дворец душата ти, ще го накараш да почувства, че точно то прави този дворец красив...
Но то ще остарее бързо. И може да се превърне в едно от онези изсушени цветя, смачкани между два листа на мъдра книга.

А може би харесваш цветята в саксия? В малък, сигурен свят. Цветето ще живее. Сутрин ще го слагаш на източния балкон, вечер на западния. Ще го поливаш, внимателно ще бършеш листата му. Ще определяш посоката, към която да се пресягат цветовете му - нали търсят светлината, а ти си този, който мести саксията. Цветето ще е на сигурно. И ще научи много от теб. Ще расне здраво и зелено, нали торът в саксията е силен, слаган с любов.
Но.... Цветовете търсят светлината. А докато го местиш, често ще заставаш между двете. И може Цветето да те възприеме като сянка - тази сянка, която тъй често му пречи да види светлината. Може дори да я потърси другаде - в нажежената, порочна крушка.
Не опитвай да присадиш в коравата земя такова Цвете. То ще тъгува за сянката ти, ще търси сянка другаде... Но сянката на бора не е като твоята - не е наситена с любов и грижа, а с остри, измамно зелени игли. Гъсеницата също е измамно, приятелски зелена. Нима тя е виновна, че цветето е израснало в малък, кръгъл глинен свят и не знае кое може да я нарани....

Дали не харесваш цветята така, както живеят Горе - в планината? Свободни и горди, изправящи се срещу бури и пек. За тях се грижат пчелите, а звездният килим е тяхното одеяло през студените нощи. Така ли харесваш цветята? Да се наведеш /или повдигнеш на пръсти/, за да ги подушиш, да ги помилваш и да продължиш? Колко възвишено звучи, но знаеш ли дали това цвете ще издържи на Vibram-а носен от задъхания, залитащ човек зад теб? Знаеш, че сигурно няма. А дали някоя безразлична към красотата крава няма да го изяде? Дали не би предпочел да го пренесеш в саксия, но то да остане красиво цвете, а не кафеникафа основа за тревата? Или пък да се наслади на избраната с любов саксия...

Да обичащ дете е все едно да обичаш цвете. Няма едно решение, както няма един вид цветя, както няма един вид чисти планински езера или детски очи. Но важното е, че тази любов ти дава възможност да дадеш толкова много на другите. Прави те по-добър, прави те по-истински - като всяка любов. Затова страданието не е страшно. Страшно е безразличието... Остава само да гориш. Но не забравяй да закъташ едно въгленче, за да има с какво да разпалиш следващия огън. За да не станеш пепеляв, сив, лек... И вятърът на живота да те разнесе по прашните друмища - като толкова други. Малко хора горят - тяхната роля е да осветяват Пътя за другите. Нямат право да се оставят да угаснат - просто нямат право. Когато го сторят - значи са сгрешили, обрекли са много други на тъмнина. Нали...
А как да се отнесеш с Цветето си... Не знам.
Никой не може да обвини друг за начина, по който обича Цветята. Може да не приема, но не може да вини. Важното е искрено да извървиш Пътя с твоето цвете. Така ще ухаеш на цветя, а то ще може да насели друга зелена поляна с пламенните си цветчета...
Всеки път е верен, всеки път е по своему грешен. Но не защото "всичко е относително", а защото понякога не ние избираме пътя, а онзи, готиния Чичо, който в небесното си магазинче се усмихва, заобиколен от безброй пакетчета със семена...


Красотата ще спаси света...