|
Първата
Няма как да не знаеш за онези разшити вече от времето, пълни със спомени и снимки куфари...
Такъв намерих вчера един.
Имаше снимки от Планината(вуйчото на майка ми-не знам на мен какъв ми е, е бил планинар...).
Хубави бяха. Черно-бели, имаше по частичка могъщество във всяка една от тях.
Малки спомени за студената-топла Планина...
Хубави бяха.
Докато не стигнах до едни, увити старателно в пликче...
Зачудих се защо му е на някого да снима крака си.
А отговора дойде съвсем навреме...
Чувала бях за това от майка ми-"Вуйчо прежива лавина... страшно е било... загинали са всички, с които е бил."
Загинали, да.
Снимките бяха от когато са ги намерили в снега, да лежат
бездиханни...
Утехата ми беше, че те са искали да загинат в Планината.
Вероятно трябва да се поклоним освен пред тяхната памет, и пред нейната, задето ги е приела.
Естествено, не са само те.
Но все пак използвам този пример, за да покажа пак... не, тоя път и аз не знам какво искам да показвам.
Пак пиша, пиша...
Вчера много ясно си ги представих.
Вървели са.
Вероятно в мълчание.
Може би са мислили за смъртта, която може да ги намери.
Или те да я намерят.
Няма значение.
Или може би има.
Както и да е...
След това са видели късчето сняг и лед, което се е откъснало.
Имали са време само да се спогледат.
Може би не са бягали.
Може би са знаели, че хепиенд има само в Холивуд.
Само минута, ако не и по-малко са имали, за да си осъзнаят, че нямат време да избягат.
Нямали са време да кажат на някой, че го обичат.
А после?
После са имали цялото време на света...
И отговора
Кoгато си горе Самотата те загражда. Ставаш малък, много малък.
Усещаш могъществото, усещаш тленността си.
Усещаш непосилната лекота на битието.
Ако има човек, на който много вярваш,
чиято сила те е превзела отдавна, си мислиш,
че той може да ти помогне...ала не.
Никой не е по силен от Планината.
Спомни си как се разширяваме в тъмното. Спомни си Фин и Анна.
В мъглата ние се свиваме...белотата ни ослепява.
Вятърът отнема волята ни, живинката ни...
Ако вали е повече...белотата и тишината
Сестрите на Смъртта.
И тогава си все по малък...
Все по вътрешен ("повечето от Ангела е вътре, повечето от човека навън")
И разбираш, че...
Разбираш, че самотата е Смърт.
Че навсякъде, където има разделение, се таи опасност.
Разбираш, че сам си нищожен.
И тогава умира част от теб.
Може и да е тялото...
Ала може..
Да жертваш Страха.
И скуката.
Да се отпуснеш и принесеш в жертва.
Да забравиш значимостта си,
съществуваща някъде другаде.
Да приемеш волята
На планината,
нейната значимост...
Да изпаднеш в хармония и
да осъзнаеш, (както човек осъзнава),
че всичко под небето е едно цяло.
И че това осъзнаване те прави
част от всичко,
част неотделима.
И тогава нямаш нужда от сила
от могъщество, или от нещо друго,
защото си Обич...Чистота
защото си Радост
Защото си Близо
Защото разбираш...
Красотата ще спаси света...
|
Две бележки от началото на май
