.....Сърцето ми
като листо трепти все още,
но водопадът на кръвта
се спуска вече в низината,
затихват ветровете нощни....
Настъпва
най-голямата вселенска тишина:
телата ни лежат
като два бели камъка на речно дъно
под месец млад;
лицата ни са тъмни,
но очите - звездни;
устата ни мълчат
като цветя разцъфнали,
напълнени със мед и аромат...
Желанието е изчезнало.
Плътта почива,
сладостно отпаднала.
Как тичахме един към друг,
как тичахме!...
И нека си отдъхва, уморено, тялото.
Сега е ред душата ми да те обича.
Сега съм твоя цялата.
И като утринна омара
се спуска нежно над нас...
Защо да разговаряме?
ти -
това съм аз.
С.Пенчева

Ах, да можех да пиша така.....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите