Дочувам твоят стон...приглушен
от кристалната решетка.Завръщам се при всеки
твой миг на самота...Опитвам се отчаяно
да отворя решетката,зад която стоиш.
....Сама ли се заключи,и някаде захвърли ключа?
....или някой те принуди да ...скриеш душата си?
Тя кървеше....без спир.....душата....Толкова ми
е трудно...нима не чуваш моята молба?Нима
ще ме оставиш отново отвън.....сред кървав дъжд
сред самота......отново повдигам ръка,и се стремя със
разкървавени нокти,да отворя твоята врата....
Викам твоето име,но всичко отмира.....
както моята мечта,желанието мое.....
А всичко е толкова просто и лесно......подари ми ключа....
достатъчно е да го хвърлиш
сред тревата.....ще го намеря,дори и след хиляди животи.....
Но сега съм пред твоята решетка....дали това е твоята кръв?
.....избърсвам длани в голото си тяло,и откривам че аз кървя...
...странно,решетката не спира кръвта...дори и твоята....
смесват се моята и твоята.....за тях е лесно...
...а аз дори не мога да те докосна.Ръката ми спира,до решетката.
Но кръвта е всичко.Тя носи и бъдещето със себе си...тя се слива..
...и корените на пролетните цветя я изпиват...Всъщност ти
се обливаш със нея....и може би някой ден..............................................................