Темата за оцеляването на биологичните видове винаги ме вълнува по ред причини, най-вече емоционални - няма животинче, което да не ме радва по някакъв си свой начин. За тревичките, борчетата и цветенцата нещата изглеждат по същия начин - забелязвам ги, говоря им, говорят ми...
Но - за оцеляването. Какви са възможностите на един сам/самостоятелен представител на даден вид - животински или човешки, без значение? Според мен единият вариант е да се предовери някому, а другият - да си брани територията, респ. позицията/интересите с всички присъщи нему средства. Последствията и от двата варианта са непредвидими. Т.е. например, ако беше завел Бим на село, вероятно щеше да избегне сполетялата го участ, или ако не бе останал верен докрай на добродушната си природа - също. Кой знае?...
Навремето, на едно кръстовище докато чаках зеленото, в безумно мразовит Атанасов ден, срещнах един космат бездомник и мигновено се влюбих в него. Три години беше равноправен член на семейството ми, докато....Самият той се влюби. Последният ми спомен от Кай е устремената му влажна муцуна - наивно-предано зомби - надушила магнетичния зов на расова опашата мадама. И той, като в приказката навярно, последва Снежната царица, заслепен от парченцето огледало в сърцето си............Никога не бях му слагала каишка. Беше свободен.
................
Дни на ред кръстосвах парка, вихах го...Още не съм го преболедувала.

Не знам дали има господ. А и едва ли прераждането е по-стойностно В, и Извън смисъла на акта, от споменът, който остава скъп и след "загубата" на някой - за някой. В едно съм сигурна, обаче! Светът би се справил с оцеляването си, ако има повечко видове оставащи верни на себе си.

пс: Дала съм заявка за бебе ритривърка. В момента е в корема на мама й.


Обещайте се, но не обещавайте.