Романтичната част продължи около пет години и завърши с предложението за женитба.

Той (на колене и с букет)
- Щеш ли ?
Аз (гладейки, боса)
- Кога ?
Той (без да мига)
- В четвъртък
Аз (одобрително)
- Тамън !

Никой не ни разбра. Въпросната усмихната сутрин се облякохме, качихме в колата, спряхме да купим двуетажна бонбониера за свидетелите, бракосъчетателят и кокос за бутилката шампанско, метнахме всичко в багажника и беж към общината.

Церемонията с размяна на обещания, пръстени, целувки, снимки.. любезности + марципан и някаква сладникава течност в кристални чаши продължи 11 минути. Благодарихме им и натиснахме педали към ферибота. Преобличането отне още 4 минути.

Усещането да си с халка за първи път и заедно с единствения човек, който има такова огромно участие в цялото събитие е уникално !

Кикотихме се десет мили морски преход на господине и госпожо, тъпкахме се като хлапета с Рафаело-то дето се беше разтекло в жегата и въобще забравихме, че съществуват други. По-точно, не им казахме четири месеца.

Фамилията :
- А ? Честито ! И кога ?
- Юни.
- Е, време ви беше.
- (изненадано) Значи не сте изненадани ?
- Не !
- (изненадано) Сърдите ли се, че не ви казахме ?
- Никак.

Другото, което забравихме е медения месец. Традициите бяха изместени напълно от желанието на двамата момента да е тайнство. Предава ни една снимка, направена по време на церемонията.

Днес е странно, но си спомням какво му казах :
Promise to treasure the fun.
Отговорът бе повече от желан :
I do !