За гъбите ще трябва да отворим и отделна темичка. Сега искам да ви разкажа за реалния спомен, който се съдържа в природата около нас и за мистичното усещане за нещо което вече се е случвало и ей сега пак ще се случи.

Детството си прекарах в едно село в Странджа. След това всяко лято ходех там през ваканциите. За тези дни си спомням, като за нещо вълшебно и приказно. Споменавам това, защото има пряка връзка със случката, която искам да ви разкажа.
Край селото минава река също толкова приказна. Не знам дали някой е изпитвал онова чувство на безвремие, когато застанал на брега на река, чуваш само шума от водите, които се разбиват в скалите и от техния шум не се чува нищо друго. Времето като че ли спира и се чувстваш сам и безкраен. Прекарала съм безкрайно много часове край реката с книга в ръка или просто ей така гледайки към хълмовете. Толкова с лиричните отклонения. От няколко години водата на реката започна да намалява по незнайни причини. Миналото лято, когато отидох пак там ми казаха, че реката е пресъхнала. Тази река, която имаше вирове дълбоки по 3-4 метра и в която скачахме като малки
била пресъхнала. Не повярвах и отидох да видя. До реката се ходи по една пътека минаваща между високи скали и храсти.Когато стигнах до последния завой, зад който би трябвало да видя реката, изведнъж чух шума на
разбиващи се в скалите води.Този шум не мога да сбъркам с нищо друго. Чувах я, наистина я чувах и усещах влагата и пръските по лицето си.
В миговете през които чувах това бях сигурна, че реката е там и я усещах. Направих крачката,след която излизах от завоя и шума спря, а аз видях сухото корито на реката и голите камъни - покрити с изсъхнали водорасли.