Веднъж, много, много отдавна, по времето, когато динозаврите живееха в мир и разбирателство с птеродактилите, аз ходех на училище.
Там имах една приятелка, която, съвсем логично, един ден в годината имаше рожден ден. Та с една друга моя приятелка от същото праисторическо училище, решихме да й подарим забавен букет.
Случи се така, че рожденият ден беше в най-салатено-марулено-репичкиното време от годината.
Отидохме с другата приятелка на едно пазарче, съвсем близо до училището, тъй като искахме букетът да е в прясно състояние, когато го поднесем. За един букет всъщност това е най-важното, иначе ще те обвинят, че си го наскубал в горещ летен ден от градинка в Люлин и си го мъкнал до Младост, тъй като си скръндза.
Купихме значи, една маруля. Беше изключително красива и кичеста. Пред изумения поглед на сергиджийката й отскубнахме листата - лист по лист, след което взехме и една китка червени, едри репичоци.
След това отидохме в един цветарски магазин, от където купихме целофан - от онези, непрозрачните, сребристите. Основната нотка в букета беше червена - репичка до репичка, а до репичката - друга. Цялата тази руменина бе обвита от пролетно зеленото на марулята. Ех, красота, братче, земна красота.
А целият букет беше положен в целофан.
Така подготвен го подарихме на рожденичката. Тя беше безкрайно изумена, майтап няма.
А после, след часовете, съвсем романтично си спретнахме една салатка и въобще си беше много забавно.
Ей такива трябва да са букетите, мисля аз.