спомням си как дъщеря ми видя Морето : )

...беше на малко под двегодишна възраст и най-чудесното забавление за нея беше да живее в един голям, червен леген с три дръжки на двора, пълен със слънчева вода, разбира се.
баща й беше направил пясъчник, за да се рови там по цял ден, тя беше мърлява, мокра и щастлива... значи, можеш да си представиш как, като й описвахме, че сега сме се запътили към място, където има огроооомна вода и пясък,пясък,пясък...
... и докато пътувахме, тя спа, а после пристигнахме и я събудихме.
тя замига с очи, мушна тъничките си ръчички в презрамките на една раничка, пълна с лопати и гребла и изобщо с разни инструменти (много подредено дете беше) и защрапа през дюните.
кокореше се съвършено мълчаливо и трептеше цялата, без дума да каже - тоооолкова много, такива грамадни планини от пясък!...
... и после изведнъж пред нея блесна Морето!
тя окаменя
после раничката тупна на пясъка зад гърба й и без да помести поглед, с някаква магическа неотклонност се запъти към водата.
когато първата вълничка близна сандалките й, тя хем прошепна, хем изкрещя: "Б-А-Д-Д-А-А-А-А-А-А-А!!!" - и... отплува.
за секунди!
докато ние изритвахме обувките от краката си и да я настигнем - вече беше доста навъртре в морето - аз, например, не усещах твърд под краката си, когато вече успях да се добера до нея.
после си поиграхме малко, тя плуваше, като че е делфинско дете, а не човешко, после излязохме от водата и тя отново се умълча.
беше като омагьосана, като че се беше завърнала у дома си, без никога да е подозирала, че той е там, огромен, блестящ, шепнещ, мокър...

... морето... : )