|
Да ме извинят тези, които пишат в "Любов", но май това е по скоро за тук...
Беше вечер. 14 февруари - свят ден, денят, в който нявга Валентин бе изпратил картичката на своята любима. От тогава всички влюбени празнуваха този ден и той беше свят за тях. Тих снежец се сипеше в лунната нощ. Звезди блестяха радостно сякаш се радваха, че имат възможност да бъдат видяни от земята въпреки малкото облаци, които зкриваха част от небесвода. Блещукаха и човек можеше да си помисли, че казват "Вижте ни, вижте ни, колко сме ярки. Колко сме хубави.". А вътре беше топличко и уютно. Камината гореше с пълна сила, имаше достатъчно дърва, които бяха нахвърляли в пеща и беше много приятно. Може би по късно щеше да им трябва малко повече хлад, но засега беше повече от добре. Бяха все седнали близко до камината и привършваха с вечерята. Бутилката шампанско беше полупълна. Те не пиеха, но бяха решили да спазят традицията и да бъдат роматични докрай. Чуваше се вой на вълк в далечината - пригласяше на вятъра, който виеше тихо, но равномерно и разнасяше снежинките навсякаде - в гората, планината, над реката… Не се знаеше чия беше идеята да дойдат в тази хижа, може би той беше преложил, а може би и тя, а може и по взаимно съгласие да се беше родила, но в крайна сметка на кого му пукаше?! Важното беше, че сега са заедно, сами и на спокойствие.
Вече бяха разчистили масата и се бяха настанили на пода близко до камината. Цареше сумрак. Единственната светлина, която се виждаше идваше от прозорчето и от там светеше месечината, която бе в пълна фаза, а покрай нея малкото звезди, които се виждаха… Двамата стояха един до друг и гледаха през прозорчето звездите, които образуваха въображаеми фигурки. Наслаждаваха се на звездите, и на луната. Той й обясняваше разни теории, които бе чел, за небесните тела, как са се появили, защо някои са по ярки, а други по бледи, какви са тъмните петна на луната… И докато той обясняваше, двамата видяха падаща звезда.
- Виж - каза тя, - пожелай си нещо! Чувала съм, че ако видиш падаща звезда и си пожелаеш нещо то ще се збъдне. Какво си пожела?
- Ако ти кажа няма да се збъдне, нали знаеш?
- Да, знам. Тогава не ми казвай, а когато се збъдне ще ми кажеш, нали?
- Разбира се… - каза тихо той и се заслуша.
Тих блус се лееше от стереоуредбата, която бяха включили за да допълва обстановката. Изведнъж той стана и я покани галантно на танц. Тя без колебание прие подадената ръка и обви вратът му нежно с ръце. Притисна тялото си към неговото и го погледна благодарно. Той я прихвана леко през кръста и двамата се завъртяха в бавна и лека стъпка. Песента беше на неизвестна певица, но беше страхотна и много подходяща за случая. Разказваше за момче и момиче, които са се срещнали и са се влюбили от пръв поглед… Много напомняше за тях двамата. Беше ги запознал техен приятел през интернет и си бяха допаднали страшно много. Доста време той не смееше да я покани на среща, нито тя него, до миналата седмица, когато най сетне се бяха срещнали навън. Идеята като, че ли отново беше взаимна… Говореха за много и най-различни неща и им беше страшно забавно. Бяха се срещнали само 2 пъти, но имаха чувството, че се познават идеално. И тогава тя даде тази налудничава идея да отидат на планина с нощувка, да карат ски и да се веселят. Даже беше измислила и мястото, оставаше само той да се съгласи и щеше да е най-щастливата на света. Но той не беше сигурен, пък и беше от срамежливите. Може би го беше малко страх даже, но не бе уверен в това. Въпреки всичко тя успя да го убеди, пък и можеше ли да й се откаже на тази усмивка, когато те погледне? Не, той не устоя на чарът й. И така сега бяха тук сами, танцуваха прегърнати бавен блус, лицата им сияеха и сякаш летяха сред мечти. На няколко пъти той бе съжалил, че е приел поканата и даже мисленно се беше нарекъл "кръгъл идиот", че се е оставил да го накарат да отиде "през девет планини в десета" и да върши това, което не умее - да кара ски. А най-лошото беше, че през целият ден все падаше непрекъснато, а тя се смееше звънко, но защото и беше весело. Дори само усмивката и си заслужаваше да гледа и неможеше да се сърди… Действителността отново го върна в хижата, до камината, при тихата музика, която се лееше бавно, но вече свършваше, притиснат в нейното тяло. За момент се уплаши и му се прииска да избяга надалеч, да се освободи и откъсне от нея. Но не му се наложи, защото песента свърши и тя сама го пусна за момент, като го погледна в очите, сякаш очакваше нещо. Той също я погледна. О Боже… какви очи имаше тя! Кафяви, дълбоки… страстни… и как го гледаха само.
Взрив, топлина…
Спасението отново дойде неочаквано, започна следващата песен, отново много бавна, но този път по-страстна. Тя го притегли към себе си и се притисна в тялото му. Отново се впуснаха в бавен тaнц, но сега тя водеше, а той имаше чувството, че се намира в ада - беше му толкова топло… и толкова студено…отново топло… реши, че отнякъде влиза студен въздух, че има пролука. Тя потръпна, а той се зачуди дали и тя не усеща хладният въздух? Тя го гледаше право в очите, той се притесни, поруменя и се притесни още повече, уплаши се, че тя ще види. Но тя нищо не забеляза, може би бе прекалено тъмно, а може би просто не го показа, не бе сигурен. Тя се усмихна леко с нейната страхотна усмивка, на която не можеше да се устои, но вместо и той да се усмихне той се изчерви още повече, реши че го е забелязала. Прииска му се да се махне, да изчезне, да се стопи. В този момент желаеше да е където и да е, само да не е в нежната и прегръдка. Пожела да стане вятър и да се изплъзне между ръцете й, да бъде огън - и да се изпари, да бъде снежен човек и да се стопи пред нея - просто да е по далеч. Започна да мисли как да и се изплъзне, но тя не му остави време за размисъл - долепи устни до неговите и той избухна, изгуби всякакво чувство за ориентация… Беше му за първи път и даже и в най-смелите си фантазии не си го представяше така приятно и красиво. Усети ги като вкус от сочна праскова. Сякаш си беше отхапал хапка. За миг се стресна - това беше нещото, което най-малко очакваше в момента, но се остави тя да го води. Просто потъна в нежните й устни. Изгуби представа за време и пространство. Просто спря да мисли.
Взрив, топлина…
Заля го топла вълна или поне така му се стори. Искаше да остане в този момент вечно, да замръзне във времето, да спре света и да останат така вечно и безкрайно. Толкова сладост само в едни устни, беше по приятно от колкото да вкусваш и крем, така сладки и сочни, но същевременно те караха да полудееш. Буря, студено - изведнъж се осъзна. Отдръпна се леко, но не грубо от нея. Беше едновременно учуден, замаян, унесен и леко уплашен. Погледна я в очите, тя също го гледаше леко учудено. Попита го тихо:
- Не ти ли е приятно?
Отново завладяващият и глас го плени, както винаги досега. Толкова нежен, толкова изящен, толкова чувствен и в същото време сериозен. Той я погледна полунежно-полууплашено в очите. Отново топлина.
- Не, всичко е наред, но… - каза той малко несигурно.
- Но…? Какво има? Какво те притеснява? Нещо в мен ли?
- Не, не си ти виновна… Ти си божественна… Аз…
- Да…? Кажи ми! - сякаш му заповяда.
- Аз… как да кажа… досега не съм… и не съм си го представял точно така… Малко съм притеснен и е ново за мен… Ситуацията ми е малко странна… - заекна той и се изчерви отново.
Тя се усмихна лукаво:
- Ааахх, това ли е било? Ами нека ти помогна да се отпуснеш малко… - звънна гласът й и отново долепи устни в неговите. Този път ги усети като киви - все така сочни, но сякаш имаха и възкисел вкус.
Взрив, топлина…
Времето отново спря за тях… Чуваше се само тихият и постоянен вой на вятъра отвън. Стояха прегърнати със затворени очи и бяха впили устни, езиците им нежно се докосвоаха и опипваха, като две любопитни пипала, които се опознаваха едно друго. Незнайно колко време бе минало - секунди, минути, часове… не бяха в състояние да определят. Отново леко се отдръпнаха и този път седнаха на земята, точно до камината, в която пламъка гореше весело. Издигаше се и отново намаляваше и пак се издигаше… Сякаш се бореше с "нещо" и искаше да избяга навън, но "нещото" не му позволяваше, задържаше го… в плен. Чувстваше се точно, както пламъка - пленен от красотата й. Искаше да избяга, но "нещо" го задържаше, просто неможеше, а и в същото време неискаше. Той се загледа в пламъка. И се стопли отново при спомена за днешните игри на ски-пистата. Първо тя го гонеше, след това той нея, после пак тя, но тя винаги го догонваше, а той все неуспяваше, освен един път и сега като се замисли сякаш тя нарочно се беше оставила да я настигнат. Беше му се усмихнала весело и беше казала "Браво, скоро може и да ме хванеш… от всеки път…"- сякаш имаше нещо в предвид. И така играха цял ден докато капнаха от умора. А освен това той беше паднал няколко пъти и сега го болеше на няколко места. Естественно не го показваше, не искаше тя да да го съжалява. Отново го заболя по натъртените места и особенно китката на ръката. При спомена го заболя отново и той почна да я разтрива. Тя забеляза движението му и я пое леко, започна да я масажира между ръцете си. Две мънички бели ръчички, нежни и леки… Той се зачуди как може да съществуват такива крехки ръце… досега не беше виждал такива. Протегна се с другата си ръка, хвана нейните две и ги целуна една подир друга. Доближи се до нея и я погледна в очите, загледа се в лицето й. О, какво лице. Изглеждаше божественно на фона на огъня, сякаш Афродита беше слезнала от Олимп и бе застанала пред него. Косата й имаше странни отблясъци на фона на огъня, червеникаво-кафявото лъщеше и правеше гледката още по божественна. Доближи устни към нейните… За трети път и отново нов вкус - този път ги усети като череша - изящни и сочни. (Б.А. - имам предвид, че все път истинската любов се усеща по различен начин).
Взрив, топлина…
Отново изгуби представа за времето, а и то не го интересуваше, всъщност даже не мислеше. Просто се бе оставил в нежната й прегръдка и докато се облягаше с гръб на земята сякаш си играеше с косата й. Толкова мека, по мека от коприна, сякаш докосваше най-меката коприна на света.
Разбираха се чудесно, бяха в идеална хармония. Сякаш се бяха потопили в един вълшебен сън и на него му се искаше този сън да не свършва никога. Беше неописуемо. Хиляди пъти си го беше представял, беше се опитвал да фантазира, но сега беше съвсем различно. Беше реално, истинско, но в същото време и като във фантазиите му. Тя свали горнището си, хвана му ръцете и ги доближи до гърдите си, изправи го и отново го целуна нежно. Този път не успя да определи вкуса, сякаш се бе изгубил с времето. (Б.А. - все едно се забравя след време и само и една нова, истинска искра може да ти припомни усещането за първа целувка).
Взрив, топлина…
Усещаше единственно с ръцете си допира на гръдта й, толкова меки и нежни, но в същото време стегнати и бяха изпълнили шепите му, и устните и в неговите. Започна леко да ги масажира и отново изгуби представа за време и пространство, затвори очи и легна.
Тишина… сякаш бе изгубил съзнание за момент, а когато се опомни усети нещо. Нещо невероятно, неописуемо - проникването. Усети как тя потръпна леко и сякаш чу въздишката й. Заплетени в странна прегръдка те танцуваха танцът на любовта в съвършен ритъм. Нямаха нужда от думи - те бяха излишни. Нямаха нужда от време - то бе излишно. Нямаха нужда от пространство - то бе без значение. Единственното, което имаше значение за тях бе самите те. Бяха се отдали единственно един на друг и бяха пренебрегнали всичко останало, камината, която напичаше, студът отвън и виелицата, която се сипеше и виеше, вълкът, който приведстваше луната и своите другари с монотонният си вой. Даже и луната, която се показваше иззад облаците и единственна осветяваше Земята и я гледаше, като нечие око сякаш искаше да разбере какво става навсякъде. Нито звездите, който блещукаха на фона на луната и се опитваха да разберат какво става в малката стая на една планинска хижа. Любопитно се показваха и скриваха зад облаците и сякаш обсъждаха видяното, като малки деца и си говореха : "Виж, не е ли прекрасно… Ти видя ли? … Красота…" и трепкаха леко.
Времето течеше бавно, сякаш не искаше да разваля момента. А може би в това време в някоя друга хижа имаше и други двама, който танцуваха най-прекрасният танц измислен някога… Кой знае?!
Постепенно звездите избледняха, луната се скри, а на хоризонта се подаде един игрив лъч, след него втори, трети… Слънцето показа усмихнатото си лице и смръщи поглед към облаците, които започнаха да се разпръсват бавно по утринното небе сякаш бяха направили нещо лошо. Едно усмихнато личице се подаде изпод мекия юрган. Две красиви очи се отвориха бавно и погледнаха. Останаха доволни от видяното и отново потънаха в безгрижието на съня. Едно момче и едно момиче се бяха гушнали под меките и топли завивки и се притискаха, така сякаш не искаха да се разделят никога вече, сякаш искаха да останат завинаги сляти в едно.
Навън се чуваше песен на синигер, слънцето се беше показало отдавна, а вятъра си играеше с клоните на дърветата и разпръскваше пухкавия сняг по земята. Небето сияеше, а в една малка хижа, в една далечна планина се отвориха очите на едно момче, което беше прегърнало най-красивото момиче - момичето на неговите мечти. За миг се зачуди какво се беше случило, присви очи, а след като си припомни отминалите моменти на страст и любов през тялото му премина тръпка. Примигна, а след това затвори очи блаженно и замечта… Стресна се, за миг се уплаши, да не би да я е наранил. Уплаши се да не я е разочаровал, да не я загуби… извади си ръката внимателно изпод тялото й и бавно се отдръпна от нея. Погледна я в лицето - о, красота, нима има по нежно личице на света от това?! Толкова сладко и с такава блаженна усмивка, устните й с цвят на роза, кожата и снежно бяла, косата като огнен пламък…
- Обичам те! - промълви тихо и докосна с устни нейните.
Спомни си приказката за "Спящата красвица" и как прекрасната принцеса се събудила от целувката на принца. И се уплаши, уплаши се, че ще я събуди и сънят ще свърши, а това англелско лице пред него ще изчезне. Задържа погледа си върху лицето й, стана и излезна. Миг след това, както в приказката се разказва, "принцесата" се пробуди и прошепна:
- Принце мой! - и две хубави очи се отвориха, но не съзряха принца от сънищата й при нея. И тръпка на уплаха премина през цялото й тяло. За миг се уплаши, че е останала сама, че е сънувала само. - Какъв прекрасен сън. - каза тя разочаровано.
Надигна се леко и се огледа в стаята. Не, това не беше нейната стая, не беше сънувала. Бавно осъзна, че се намира в една планинска хижа. Че това не е сън, а действителност. И нейната желание се беше збъднало - беше срещнала истинска любов. Беше я споделила. Бавно се надигна от постелята и се изправи. Огнено-кафявата й коса се разпиля по бялата й като сняг кожа. Формите й изпъкваха леко, като благоуханни ябълки. Кръшната й талия се завъртя и тя се запъти към вратата. Дочу шум от течаща вода. Усмихна се лукаво и надникна през полузатворената врата на банята. Видя го. Видя течащата вода да се стича по тялото му. Принцът от нейният сън. Видя, как той приседна в полупълната вана и притвори очи. Отпусна се в топлината на водата и разтвори ръцете си, сякаш очакваше да прегърне някого. Тя пристъпи през вратата леко, внимателно влезна в широката вана, вече пълна с топла вода, без той да я усети и се приближи до него внимателно. Докосна с устните си неговите. За миг той се стресна, но веднага се осъзна и пое инициативата в свои ръце. Отвори очи, хвана я нежно през талията й и нежно я придърпа към себе си. Задържаха се така неизвестно колко, те действаха по инстинкт. Сляха се отново и времето изчезна от съзнанието им. Те притежаваха цялото време във Вселената. Сега те бяха господари на Времето, а то техен роб. То нямаше власт над тях.
Взрив, топлина…
Отново бяха в хармонията, която признаваше единственно границите на тяхното въображение. Той отвори очи и видя нейните, които го наблюдаваха страстно и диво. Видя лукавата и усмивка, с която сякаш искаше да му каже "Сега вече си мой, принце! Завинаги!". Приличаше на самодива, която е избрала жертвата си и й се наслаждаваше. Сякаш го хипнотизираше с вълшебния си поглед. Но той не й отстъпваше. Стоеше в нея непоклатим, като скала, но и нежен, като море, което обгражда скалата. Погледна я в очите.
Взрив, топлина… Буря, вълни… напред, назад, нагоре, надолу…той бе кораб, а тя океана. Той бе платното, а тя бе вятъра. Борбата бе неравна, стихията пък - гладна. Сякаш иска да погълне всичко и всеки, който дръзнал би да се опълчи навеки. Щорм след щорм, вълна след вълна, "корабът" клати се, вълна го заля. Последен тласък и бурята спря.
Тишина, спокойствие. Бяха се унесли в сладка дрямка и се бяха притиснали един в друг. Отново отвориха очи и се погледнаха взаимно, тя щастливо, сякаш бе се насладила, а той сякаш бе устоял на волята на демон, но най-красивия демон, който можеше да си пожелае. И бе сигурен, че е влюбен в този демон, и ако той пожелаеше душата му щеше да я даде без да се колебае, ако пожелаеше сърцето му - щеше да го изтръгне, ако пожелаеше тялото му - щеше да го предостави. Впиха устни сякаш за последно, а когато ги отделиха за да поемат дъх и двамата бяха задъхани и изморени. И прошепнаха едновременно:
- Обичам те!
Засмяха се весело и отново казаха заедно:
- Знам. - и отново се засмяха.
- Трябва да…
- Да ти помогна ли? - не го остави да довърши тя.
- Става, но после и аз ще ти… помогна. - усмихна се и й намигна.
Изправиха се и тя започна да втрива гъбата в тялото си. Той се протегна и я хвана точно между гърдите й. Тя потръпна, а той започна да разнася пяната. По гърдите й, които бяха заоблени и меки, по стегнатият й корем, по нежните и рамена и тънките ръчички, по дългите й бедра… Тя беше притворила очи и се беше притиснала до неговото тяло и тихичко стенеше. Беше вдигнала ръцете си над главата и ги беше хванала една друга. Искаше да се остави изцяло в негова власт. Искаше й се да не се съпротивлява, въпреки напиращата я страст. Той усети желанието й, защото забави движенията си и почти спря за да я подразни повече. Тя изстена и смъкна ръцете си право надолу. Той я последва, изпусна гъбата и я подхвана с ръце през кръста. Повдигна я и отново се отпусна в нежната й милувка. Отново затанцуваха бавно, плавно и в такт на разбиращи се влюбени. Отново изгубиха съзнание и се потопиха в безгрижието за времето, понесоха се в блаженното царство на Афродита, където няма значение нито времето, нито думите, а само чувствата. И неможеш да излъжеш, а чувствата и усещанията са истински и неподправени.
Жарта в камината тлееше бавно, кукувицата от чаосвника изпя 3 пъти. На прозореца беше кацнало синигерче и се озърташе любопитно. Слънцето се опитваше да погледне зад облака, а вятъра си играеше небрежно с дърветата. Едно зайче притича близо до една къщурка, спря, заозърта се плахо и продължи по пътят си. Две рунтави катерички подскачаха от клон на клон и се гонеха и играеха една позната игра без да обръщат внимание на вятъра, който съскаше доволно. А едно момче и едно момиче седяха в една малка къщурка в планината, на земята пред бавно гаснещата жар в камината и си шепнеха нещо тихичко. Като че само те искаха да го знаят. Стояха гушнати и гледаха жарта. И всеки от тях знаеше, че няма да забрави тази нощ - най-прекрасната в техния живот. И знаеха, че ще имат още много нощи за в бъдеще, защото се вричаха на вечна любов и неразделност един от друг. Обещаваха си вярност и искренност, нежност и страст. Но знаеха, че като тази друга няма да има. И двамата зареяха погледи.
- Знаеш ли какво си пожелах вчера? - Тя го погледна любопитно и той продължи : - Пожелах си две неща…
- И какви бяха те? Да не би да са се збъднали вече?
- Едното да… Да се надявам и другото… - и я погледна. Зарея поглед в дълбоките й като кладенец, кафяви очи. Тя също го погледна и се замисли.
- Бих искал да се върна с един ден назад. Как искам това да не свършва. Никога!
Тя не отвърна. Мислеше си същото като него. И една ръка хвана друга и пръстите им се сплетоха в едно, както две души на двама влюбени се бяха слели в едно… И две влюбени очи погледнаха две други, и една сълза срещна друга и се сляха в едно, както едно момче и едно момиче се бяха сплели в едно в една къщурка в планината, и бавно се затъркаля по нежната бузка на момиченцето, а след нея и една по тази на момчето…
"Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът."
"На всяка звезда, живот има." - Гьоте
|
И аз незнам вече как да го кръстя постинга....
