Миналата година бъх на първата ни среща - бяха минали цели пет години откакто завършихме. Знаеш ли с каква мисъл си тръгнах - "Аз не съм за тук". Съжалявам че отидох. Помня съучениците си като весели и щури дечурлига, а открих угрижени родители, прсистрастени към алкохола сервитьорки, новоизлюпени градски апаши и една изкукуригала класна ръководителка.
До тази среща често съм си мислила колко хубаво би било да съм отново ученичка, ей така просто за да сведа проблемите си до поносимия минимум. Вече не искам - предпочитам шизофреничната среда на болни от собствените си амбиции колеги пред ограничените и празни погледи на бившите си съученици.
Сега ми идва на ум, че нас всъщност никога не ни е свързвало нещо истинско - просто комплект деца на едно място, които свикват със себе си. Било ни е весело, но в училище няма много тъжни дни нали, или поне те бързо се забравят.
Няма значение.
Пиша отговора просто защото ми хареса как пишеш - имам предвид онази есенна БДЖ историика. Не съм фен на лингвистични пейзажи, но ме изненада стила ти. Много малко хора могат да звучат като теб - някак Елинпелиновски.
Nice_boy