Тогава четях ето това :Понеже се каза нещо за откровеност, което може би като етимология идва от откровение (дори и от 'открит' да е, пак си отива в същата графа на разбиране за конкретната дума) и реших да си прочета отново темата за 'мисъл и откровение' - корелацията между двете в нас...

Какво е мисъл? Какво е откровение? С какво работим и как... и защо?!


Мисълта сътрудничи в идеята на очовечването, откровението e енергията в пътя на обожествяването.


Мисълта е битка за очовечване, защото тя е, която от хоризонталния гръбнак направи вертикален- тя даде силата на Слънцето в душата на човека. Затова така поставям въпроса - очовечване, но и обожествяване, битка между мисъл и откровение. Същности, от които ние осъществяваме еволюцията и извеждаме съществуванието на Сътворителя си. Голямата битка между мисъл, която пази това, което е всевластното - човека, и тези дошли лъчи на откровението до пълнотата, когато можеш да кажеш: Аз и Отец сме едно; между земния огън и небесния огън, между плътта и Духа; между планетната материя и вътрешното откровение.
В тази голяма взаимност между мисъл и откровение преминава цялата история на човечеството – от момента на неговото Сътворение.
В Евангелието има една фраза на Христос: „…казах всичко, що съм чул от Отец Си.“ (Иоан 15:15) Дали това е част от богооткровението или онова, което сме навикнали – под апокалипсиси да приемем ниспосланията (защото преводът от гръцки на „апокалипсос“ е боговиждане, богознаене). Богооткровението е много по-дълбоко от едноактните т. нар. апокалипсиси. Откровенията са само две големи, оставени в човешката история – от Хермес и от Христос, въпреки че богословието в този надслов си слага и онова, което са получили неговите пророци като речено или пратено слово от Отца: като се започне от това, което е казал на Моисей, това, което е казал на Аврам, а то като динамика дори сменя имената (Аврам става Авраам). Дали тези отделни моменти могат да се нарекат богооткровение? Във всички времена има някои с провиденциалност, други с предсета и прозрение, трети с пророчество - това са различни феномени. Пророчеството е послание отгоре-надолу, прозрението е, когато интуицията ви е избърсала стъклата на зрението, а богооткровението – това е голямата среща. Оттук е може би илюзорността всеки, който под определен начин е получил някаква информация, веднага да казва, че говори с Бог. Възможно ли е тази тайна да е толкоз елементарна? Даже питат: „Можем ли да видим Бога, и ако не можем – как да Го усетим?“ А може ли с една такава култура, с едно такова ниво да се прави контакт с Бога?! Та най-елементарното е, че когато един Моисей – един посветен, отива да получи заповедите, трябва да се прибулят, защото не може да не изгорят!

Трябва да се освободим от илюзорността на гостуване при неподготвеност, при незрялост, при една първична още мисъл - мисъл, която не е прераснала в интуиция. И това всекидневие, за което слушаме и четем, и тези сергийни окултизми, които намираме...; дори това, което илюзира човечеството с нострадамовци. Не се касае за провиденциалност, не се касае за богооткровение, не се касае даже за пророчество, а за спазми, които дават астралните полета, не дори мисловността. А висшата мисъл трябва да води битка, но докато се стигне до нея наистина тежки са съдбините. Затова казвам, че неграмотният има позволено незнание, но невежият има непростено знание!

И така идеята за мисълта можем да кажем с основание, че ни послужи в очовечването и ние така я интерпретираме, когато говорим за Адама? Адам е и мисъл. Но човекът е създаден с предпоставката за послешното дарение, което Бог му дава след Сътворението. Създаден е от цялата клетъчна плът на планетата (в Книга Битие не е казано след това колко „дни“ живее той само като плът от Мировата цялост) и му се дава и Диханието – подобието. Адам е образ, т.е. мисъл; Адам е и подобие т.е. бог, който чака да бъде изведен в живот – това е голямата тайна. Затова когато говорим за човека, говорим за събуден ум, т.е. за Адам, а щом имаме и Диханието – и за чакащия Бог.

В тази йерархия – от човека до Божеството, се минава голямата стълба на различните доктрини на съзнание за усвояване на Бога. Вложеното Дихание в битка със сътвореното тяло, сътворено от мировата плът на цялата планета и одухотворено от това, което Бог му предостави като подобие в един овладян и не до такава степен покорен още плътен човек. На него се предостави една голяма тайна: Няма да ядеш от Дървото на познанието. Аз не зная еволюцията как би могла да достигне до откровението, което е път на обожествяването, ако човекът не минеше през битката добро–зло. В тази еволюционност, между двата бряга – добро и зло, се извършва цялата нагледна история между мисъл и откровение, между човек и Бог. Един земен огън и един Небесен огън; една плът, но която е одухотворена плът от земята, поселница на стотици богове. Тогава какво е Христос – едно живяно човечество; какво е човекът – един наниз от богове! Определението, с което ние говорим за човека, и енергиите, с които той съпровожда своята еволюция, създават живот – еволюцията е закон за живот.

Така белегът, който направи човека (преди да влезе в светa на еволюцията), беше мисълта – тогава той получи прозвището Адам. Тези четири букви означават изток, запад, север, юг, т.е. едно космично дарение в изпълнение на великия закон: осъществявайки себе си, да извикаш на живот Вложения в тебе чрез битка между очовечването и обожествяването. Защото откровението само за себе си е гласът (или съзнанието) на Бога в човека, Който в самия Адам се търси: "Адаме, где си?" Ние имаме едно послание, което може да се нарече първо откровение, дадено на Адама, но това питане не идва отвън, това питане идва отвътре! Вложеният в него се търси! Вложената бъдност на Адама е да се върне при своя Отец. Защото Той му дава основание чрез това, което се нарича „да работиш“: Иди долу да обработваш земята - плътта си. Как? Чрез вложеното най-великото тайнство, приложено в пътя и живота на човека: дързостта, чрез Ева да ядете плода на познанието. То е, което може да даде след това oткровението.

Така човечеството започва и продължава да води битки. То води битка за социални добродетели, с които безспорно трябва да се съвмести в идеята да работи. След като яде плода на знанието и си създаде (разбира се, по оценката на Сътворителя според този, който написа свещената книга) грехопадението, слиза да работи. Това е една социална битка за реализация и трябваше да се обслужи с мисълта, т.е. Адам – мисълта е, която трябваше да отиде да работи. Тогава Адам в търсенето си прави олтар, за да може в бъдещето да създаде човека-бог, който може да притежава богооткровението. Той води битка именно за тези олтари (и ние сме свидетели, че прави много олтари).

Идеята след Сътворението човек да йерархира в култура между мисъл и божества е т. нар. доктрина на митологиите. Там имаме също един класически образец на битка между мисъл и мъдрост. Защото откровението непременно ще трябва да бъде изразено чрез онова, което се нарича вътрешната същност - не може с първичната мисъл, или с доктрината на очите да създадете откровение.

В Митологията намираме битката между Атина Палада като богиня на мъдростта и Арахна. Битка между мъдростта и човека. Мъдрост, но от кого родена? Родена от човека – от главата, от ума. Значи тя е и благодатен дар, и услуга за човека. Това е една част от йерархията на познанието – битката, която се води в култура, наука и религия. Ако хората не се осъзнаят в преимуществеността откъде се взема култура и наука, ще има да се връщат да търсят, че Ученията са майчината гръд на науките и културите. Религиите обаче, сложени впоследствие, са ограничавали въображението на Този, Който Си е позволявал чрез своето далечно виждане да наруши някои принципи. Но религиите не могат да Го оспорят, че не е казвал истини. Така че дали ще ви свалят от кръста или от кладата като Галилей и там долу кротичко ще кажете „Все пак тя се върти“, това е битка между откровение и мисъл.

Арахна - чевръстата, хубавата, умната девойка, не можа да победи Мъдростта. Мисълта не може да победи мъдростта; мисълта не може да победи откровението. И затова дойде възмездието – да бъде превърната в паяк; паякът – мрежата на малкото мислене. Затова казвам, че не бива. Да не се плете мрежата на паяка – на мисленето, едра или дребна.
Ето защо казваме в Доктрината на Мъдростта, че кръстът е битката между Дух и материя.
Tрябваше да се мине през това мисълта да създаде възможности да очовечва. Как – чрез Правдата, като се създават на човека закони. Това е проблем на очовечване. И може би тук е тайната да му забранят да търси Бог и дори да споменава името на Единния Бог.
Така дойде една идея за Правдата, която регулира човека в отношение за взаимността, която води и тази голяма битка - мисъл и откровение. Но в Правдата откровението е само знак, който напомня, а мисълта е, която води битка, битка за правдата. Правда, която може да те обсеби; правда, която я мотивираш в няколко принципа, от които дори си създаваш мит. Принципът на кръвта, а оттам и митът на кръвта, който създава социална доктрина и реални изповедници, расизъм... Второ, идея за богоизбраност, която позволява волности и изстъпления на жестокостта - „око за око, зъб за зъб“, което за зла участ и сега го имаме.
И какво става с Десетте Божи заповеди, пренесени в исмаиловата доктрина, т.е. мюсюлманството (там имате дванадесет пък заповеди)? В заповедта „Не убивай!“, която е едно повторение на юдейската доктрина, стои: „За справедливост можеш да убиваш!“ Кой може да каже, кое е справедливо? Мисълта ли, която с хилядилетия еволюира в тезата за преценка? Мисълта създава формула на живот, но много трудно може да ви даде идея. Идеи дава интуицията, която може да прерастне в богооткровение. Кой е този, който може да даде мотива, че тук има несправедливост и ти имаш право да убиваш?! Това е една тежка, наистина много тежка, непрогледна завеса пред зрението на милиони същества. Също в заповедта е добавено, че когато водиш свещена война в името на твоето изповедание, ти получаваш прощение да убиваш. (Така не беше ли и с Инквизицията?)

В йерархията на доктрините от Правдата се мина към Любовта. Любовта направи нещо, което е изключително - роди властност на прощение. Но Христос каза нещо, което ни дава основание да го продължим: Прости им, те не знаят какво вършат! Не рече: „не вярват“, а - не знаят… Затова за прелюбодейката изиска вместо възмездие прошка, защото постави на преценка цялото битие на хиляда и петстотингодишното съществувание на Учението за Правдата: Който е праведен, да хвърли камък... Какво се оказа? Оказа се, че няма праведни! Хиляда и петстотин години човечеството бе мотивирано в идея за правда, но живееше и още живее под заслона на скръбта и страданието и утешната радост да плаче пред стената на плача. И тогава ето как Христос характеризира действията на мисълта рече: Прелюбодействал е всеки, който е пожелал в сърцето си!

Учението на Любовта безспорно като Духовна вълна остави и друга голяма властност, която се възправи срещу расовия принцип и смени кръвта с идея на Дух: Иисусе, братята Ти, сестрите, майката Ти Те чакат… Човечеството трябва да разбере, че Христос отрече доктрината на расизма и кръвта: Тези, които слушат Словото на Отца Ми, те са Ми братя, майка и сестри. Далечно, чуждо... Дори и сега, когато влизаме в едно Трето хилядолетие, тези тайни изглеждат чужди. Тогава когато Той ги е говорил още по-далечни са били, но тъй или иначе милиарди ги изповядат; не ги осъществяват, но ги изповядат, което, разбира се, е тласкало човечеството към едно възземане.

Христос остави на човечеството и една идея неказана, но демонстрирана. Той рече само: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, но отключи идеята за божествеността, въпреки че не я каза. Защото не можеше да се приеме идея за изведен Бог от човека, не можеше да се приеме това, което е най-голямата дързост сега и най-тежката болка, която ще има да изживява Третото хилядилетие с една нова идея, с една нова доктрина - да извеждаш човек в Бог. Защото в него Той стои! Христос с идеята за Възкресението нистина демонстрира формулата за обожествяването. Защото ако човек е одухотворил материята, за да възкръсне, тогава след възкресението има пълната възможност да получи знанието на откровението, което чертае пътя на обожествяването. И затова смело можем да кажем: Бъдете не само съвършени, а божествени, какъвто е вашият Отец Небесен. Тази тайна трябваше да дочака човекът, защото едно Адамово поведение за съвършенство като мирова памет не е достатъчно в идеята на откровението. Паметта бе обременена от милионите божества, които създаваше Мировият разум, и тя трябваше да се освободи, да даде на това, което е вложено у нас, място на изява - изявата на Кундалини, т.е. на небесния Огън. Небесният Огън е, който може като космично присъствие във вас да ви даде правото на обожествяване. Разбира се, съвършенството ще предшества идеята на обожествяването. Не може да бъдете свободни, ако не сте минали през стадия на съвършенството; не бихте минали и в Учението на Мъдростта, ако не сте разбрали идеята за съвършенството.

Христос даде още една формула: Обичайте врага си. Но терминът "враг" Мъдростта смени с понятието "събожник". Защото не може Бог да създаде единия за съвършен, пък другият за несъвършен; йерархията не е в това, че Бог е създал хората нееднакви, йерархията идва от еволюцията. Сега ние можем да кажем че нямаме врагове, а събожници, защото само Учението на Духовната вълна на Мъдростта говори вече, че човекът е един бъдещ Бог и че Бог не може да създава друго, освен събожници.

Докато излезе подобието, в една стълбица Духовните вълни ще възземат планетния човек, дарен с небесната идея за това подобие. Адам е едно съзнание, което трябва да се подготви да приеме, сега вече и да изведе вложения Бог в себе си. Мисълта трябва да подготви човека във възприемането на по-висшето; умът трябва да израсне в своята възможност да поеме откровението, защото няма с какво да си послужите. А откровението ще ви осъществи в свещеност; вие ще имате възможността мисълта да ви поднесе светостта в тайната, която Хермес остави: Човеците са смъртни богове. Няма по-голяма идея от тази, оставена на човечеството, няма не само по-надеждна пътека, няма по-върховно виждане от това, че човекът е бог, макар и смъртен. Той трябва да води битка чрез мисълта си за безсмъртие. И тази битка той я прие, за да премине през всичко - заради сътрудничество на своя Отец в идеята на Сътворението. Потвърждение? То е във всички митологии; то е в думите на Христос, когато Го упрекват, че се прави, че познава Авраама - Преди да бъде Авраам, бях Аз! Тези съработници минават през еволюцията на доброто и злото, минават през вътрешната посветеност, за да позволят на белия кон, даден в Откровението, в динамиката на Кундалини да ги освети. Защото Кундалини освещава; Откровението освещава! Мисълта може да ви накара чрез вярата да станете светец, но светецът не е свещен. Това е голямата битка, която пое мисълта, т.е. човекът, минал през хилядилетната битка от хоризонталния гръбнак на животното - в което не може да потече Кундалини, до вертикалния гръбнак - именно до Адам.




И така, мисълта е голямата битка за очовечването – от рефлекса, от онова ритуално поведение на страх от стихии през боговдъхновението, което може да създаде от стихиите образи, да ги облече в дрехите на богове и да им създаде поведение за съществуване, до голямата идея, когато проблемът е не само за очовечването, а и за обожествяването. Защото за целостта, ще трябва да имате мисълта, ще трябва да имате рефлекса. Един първичен ум е страшна необходимост първоначално – не може без него. Но когато искате да правите Път, когато искате да дадете откровение, тогава вече вие ще трябва да правите нещо друго – живот на Огъня. Идеята на битката между тези два същностни аспекта – вложената божественост и оставената ни мисъл, които ги делят милиони години, създава един общ Огън? Огъня на нашето битие. Тогава имаме живот – с идеята за Огъня!

Знае се за небесния, знаете и за онзи огън, който Прометей се опита да краде.. Но градивният Огън, който съчетава двете тайни - Небесния огън със земния, е еволюцията. Затова устойчивостта на човека е ненадмогната – никой не може да го надмогне в идеята за божественост, макар и оспорвана. Колкото и човек себичен да е, с мисълта си може да стигне до себеунижение, дори до самоубийство, но никой не може да го лиши от идеята и да му вземе вечността като чакащ бог в изява. Мисълта може да го доведе до себеунищожение, но откровението – не, защото то не е знание на мисълта, то е целостта на едно осъществено живеене. А кой живее? Само Бог, другите съществуват. Затуй човекът сменя олтарите в идеята на служението или на съществуването си, докато се дойде до момента, когато чрез откровението си ще живее. Затова в идеята ни да създадем доктрината на Духовните вълни стои несменността за промяна.

....
Това всичко е дело в идеята мисълта да си отработи институции, защото когато си отработва свои институции и техните материални представители, тя се самосъхранява. Но богооткровенията разрушават! Те дават един много интересен знак – че ще има ново Небе и нова Земя. Какво значи това – значи да се унищожава всичко непотребно. Ново небе и нова земя, и то с каква само реалност! Не в отделния момент укрепената крепост на мисълта да бъде разрушена и изгорена, още повече – даже и слънцето ще загуби своята светлина…

Ето разликата между мисъл и Откровение: мисълта утвърждава за съществуване, откровението разрушава, за да изгражда - ново Небе, нова земя. Това ще намерим като изречено слово от Христос: Ново вино в стари мехове не се слага. Можете ли да си представите с какви далновидности е живял Този Иисус, Който е Христос, Този Христос, Който е Синовност! Той не се спира в устойчивостта на времето, нито Си позволява да не погазва традицията. Напротив, някой да е имал тази дързост - ново небе, нова земя?! Затова е Богооткровение. Слънцето ще загуби...И с какво, как ще светим? Бог и човекът ще светят! Това е голямото за Откровението.

Откровението не се спира пред утвърдената от мисълта реалност, защото има само една реалност, и това е реалността на Духа. И затова Духовната вълна на Мъдростта в Третото хилядолетие е най-тревожната битност и най-тревожната доктрина, с която тя ще влезе в живот и ще създаде един друг храм на поклонение и един друг олтар на моление. Ново небе и нова земя..., които не са вън от нас, а вътре у нас! Едно ново тяло – пробудността на причинния свят! То ще ви създава възможности да виждате по-далеч от това, което ви дава умът - да надмогнете културата на очите; да надживеете култура на сърцето - да вземете в своята пазва откровението, което ви дава бъдността на извикания в дух живот: Аз създавам!, вложен като Дихание от Отца в човека. И тогава там вие ще получите един нов храм, който излиза из целостта на Отца; един нов олтар - олтара на Книгата на Живота. Там няма да има проклятие и анатема.

Мисълта е пътят на очовечването, а откровението -
култура на обожествяването.

Само мисълта за да работи, 40 милиона години от най-висшата енергия се е създавал мозък, който да се научи да приема... Затова когато говорим за битката между мисъл и откровение, ние трябва много внимателно да прекараме онази тънка копринена нишка, която ги разделя. Защото един контакт, който има Яков в богоборството си и променя името, значи че една динамика влиза. Можем ли да кажем, че е мисъл в нейния стадий или е само боговдъхновение? Не, налице е коренна промяна в една голяма битка още тогава. А каква мисъл е задвижила милионите човешки ръце, възправени във Вавилон да правят кула в потреба за среща с Бога! И кое ги разпиля, макар че е казано Бог? Създаденото разноезичие ги разпиля, защото мисълта им не можеше да бъде цялостна. Защото има една йерархия на мисълта. Тя не може дори от полето на висшия ум да създаде концепция за Дух и откровение. Но добре е казано, че Бог ги разпиля с разноезичието, т.е. дори да стигнете до висшето поле, когато нямате идея за цялост, как ще се представите на Бога там?

В такъв случай ще дойдем ли до положение, когато откровението може да затрие паметта; нужно ли е на човека обезпаметяване? Не, Материята трябва да бъде одухотворена, защото тя е наниз от божества: като бог на мисълта, като богиня на разумността, като богиня на мъдростта… Всичко е цялостно! И менталното ни присъствие е в едно цялостно поле; то е едно цялостно тяло, което се разделя на две – висше и нисше, с които трябва да усвояваме според възможността да понесем. Много често повтарям една странна мисъл: Идеята на свободата не е проблем на измерения, а на поносимост. Може ли да се понесе, когато не е пригоден висшият ум да приеме щедростта на Духа или когато нисшият ум не може да си направи кратер, в който да се освободи от това, което се нарича първичното в него, за да влезе целостта на огъня небесен в огъня земен? Щом умът не е готов, естествено е да не се излива тази щедрост - затова се работи. И тогава бихме разбрали защо известни неща не са казани от Христос? Имаше много неща да ви кажа, но не сте готови. Или другото – в школата на посветените първият най-голям урок е мълчанието. И Питагоровата школа си служи със същото - с урока на мълчанието. Посветеността не е само просветност, тя е много повече - посветеността е най-голямата валенция на отговорността. Този, който си позволи да каже непозволеното, той изхабява висша енергия, която е можел да съхрани. След като не бъде трансформирана другаде, тя се съхранява вече в мозъка, т. е. в най-висшата част на нашата, така да се каже, приемаща система. Това също е един висш огън. И тогава разделяме процеса на своето еволюционно служение в първичната негова еволюционност, която създава законите на живота - блъсканиците, без които не можем. Защото еволюцията винаги има два бряга. В официалните философии и религии на Запада това е доброто и злото; на Изтока – принципът на прераждането и кармата. Така културата на човечеството минава в битка от смъртния човек до безсмъртния бог.

Мисълта е ръката на Вселената – тя е ръката на Космичния човек.

Но мисълта не е всичко. Тя е в символа, който е част от еволюцията. Защото все пак едно число е символ на Вселената, но не е Единството. Единството е само при откровението, когато може да бъде понесено, когато може да бъде дадено. Затова повтарям много често фразата за двадесет и четирите старци. Представете си колко са били посветени – пеят около трона на Бога, а не могат да счупят печатите!? Каква цялост, какво единство…

В този смисъл ние трябва да приемем, че знанието което може да ни даде умът, ни дава формули да съществуваме. Така ли е обаче, когато се докоснем до висшия духовен свят – до това, което като преходност можем да кажем, че се намира в пряко роднинство с причинния свят? Тогава ние имаме интуицията. Тя не ни дава формули, а виждания, които можем да употребим, за да сменим формулата; виждания, от които можем да направим идеи. Защото щом ни храни интуицията, ние можем да градираме мисълта от формула в идея. А щом изградите идея, цялостно подпомагате развитието. И тя може да премине в това, което ние наричаме вече доктрина. Трагичното е, че човечеството още живее с формули. И когато една идея идва, каквито са градивните Духовни доктрини, тя с хилядилетия стои и тогава разбираме, че вместо еволюцията да ни е тикнала мъничко напред, ние се обвързваме във формули - тайнства, обреди и пр. Когато Христос създаде Учение, даде и Откровение, с което разруши всичко, но трагедията на човечеството, което улови Откровението, е че си направи формулата, че ще загине. Няма по-голямо недомислие! Голямата тайна на Откровението на Христос е да даде пътища и единство с Бога, а не да си създадеш формулата на погибелта и по този начин да се самопогребеш или да си измислиш най-различните чаши на казън, вместо да създадеш преломността „Аз съм Пътят, Истината и Животът“.

Животът е последната възможност на човека - осъществен бог. Другото са йерархии в усвояване и събуждане; йерархия и битка за очовечване. И затова казахме, че човекът само в Живота е непобедим. Защото Животът е единственото, което не може да бъде победено. Другото са сенки на отживени актуалности. А от Откровението направиха формула. Формула, за която сега плащаме даже жестоки данъци, защото виждаме, че заради някакъв там полупророк или лъжлив пророк стотици души се самоубиват. Това е мястото на мисълта. Никой не може да я отрече, но трябва да и дадем просперитет, право да се ослънчи от интуитивния свят и като виждане и прозрение да създава идеи. Идеи, които биха били част от голямата цялост, която светът чака. Това е идеята за Откровението, което направи от личността Синовност. Синовност, която направи Синът Човечески единосъщен с Троицата - с Троица Единосъщна. Затуй не можем да намерим Троица Единосъщна в трибожието на другите религии, защото те си намериха формули и всяко божество си направи своя религия: Шива си направи шивизъм, Брама си направи брамизъм…

Разбирате ли голямата битка, която се води?


Когато някой говори за големите тайни на осъществяващия се закон, наречен живот, трябва да познава всички тези доктрини, за да може да изведе битието или небитието. Защото често тезата за небитието е просто смъртна безобразност. Ако в инобитието е концентрирана цялата тайна на Боготвореца, тогава ние няма защо да се учудваме в идеята на преходността на битието. Представете си каква дързост има в това, че всичко каквото Христос е казал, е чуто от Отца Му. А Той е инобитие за битието ни, макар че е Самото битие. Тогава присъствието на Бог Отец реално ли е? Безспорно че ще е реално. Нужно ли е тезата да бъде доказвана? Когато искаме да я докажем, ние си служим с мисълта, а когато я приемаме, служим си с откровението. Крайно необходими и свидетелства за йерархия на възможността ни. Можем ли тогава да отречем едно от тях ? не, защото би значело да отречем Адам като творение на Отца. На тази взаимност да не можеш да отречеш ни едно от тях се дължи възможността на човека да има лъча на прозрението. С него ще дава признание на светеца, но не да му дава свещеност, защото светостта е поведение, а свещеността – откровение. Това трябва да се разбере и тогава вече ние бихме познавали природата като част от това, което Арахна можеше да прави. Да познаваш природата с ума си, не значи да си станал пантеист, но да станеш пантеист и да кажеш на Арахна, че тя не може да измерва своето сътрудничество или своето умение на изкуство с това на Атина Палада, това е вече откровение.

И разумното не е в това, с мотивите да дойдеш до идеята на откровението, а да се подготвиш, та откровението да дойде. Да понесеш откровението, защото то няма измерения в това, с което човекът разполага, за да дава оценки. Човекът дава оценки още с ума си,. а пък прозрението или вътрешното откровение е силата, с която Творецът иска да му бъдеш съсътворител.

Така ние водим голямата битка за свобода и обезгрешеност. Точно затова религиите продължават да имат дълъг вегетативен живот, защото човек търси да създаде свобода в идеята за обезгрешаването. Формулата за греха роди наличното насилие за създаване на социални общности, но социалните общности, макар и в дадени моменти да са поселени с някакъв феномен, какъвто е пророческият институт, не са още пригодни, за да приемат откровението. Откровението идва тогава, когато Духовните вълни променят статута на мислещия, на очовечващия се, за да може след това, когато целостта е приготвила и извикала на присъствие онова велико посвещение, което има човекът в неговия причинен или божествен свят, да даде възможност да го понесе. Затова откровението ще бъде белег на единици. Но когато една доктрина го направи част от това, че извежда вложеното божество, тогава ще имаме не среща на реалния човек с реалния Бог, а на разгръщащия се или това, което казваме – на зримия теогон, с незримия довчера за него Бог. Така големият конфликт ще скъси разстоянията за среща между иманентния бог, който чакаше вътре в нас, с трансценденталния Бог; среща на земния огън с Небесния, т.е. земният ум и Небесният ум ще направят своя свод. Така ние ще получим знаците на едно откровение, които са много особени ? това е възможността да имаме духовни очи да четем Книгата на Живота.

Книгата на Живота е битката на зримия теогон – една много тежка задача да счупи печатите, да си върне куража да гради кула за среща между човека и Бога. Защото внесената енергия на отрицание и страх му напомня с хилядолетия, че той не е сполучил да я направи. И никой не му изграждаше едно ново учение, с което там да се качи и да види, че трябва към тоя зидан камък още един камък да сложи. Трябва да се надкрачи тази беда, наречена страх от Бога! Човек достатъчно се страхуваше от себе си и не си позволяваше в мисълта да мине границите. Той можеше да овладява само природата, но не му се позволяваше да упражни сили да се победи, да извика Бог в себе си на живот. Това му даде Откровението. Защото много ясна бе демонстрацията, която направи Христос пред тези двадесет и четири старци пред трона на Всевечния - едно предизвикателство, една победа над всички двадесет и четири минали култури. Това е Откровение - Откровение за нови пътища и за нови знания.

...
И затова в Посланието за 2000 г. бе речено: Дайте на света името на Богобъдното изповедание, разжарете огъня на знанието и тръгнете в Пътя на Служението. За първи път тази година казахме за правото ни на Присъствие. Присъствие на Бога у нас, изведен на живот; присъствие наше в Бога, повикано в съслужение. Това е тайната - Присъствието. Тази голяма болка, за която казах: зримият теогон ще бъде болката на Третото хилядолетие. Тя е и част от голямата битка между мисълта и откровението и скоро няма да завърши. Питат ме след колко години? За няколко години човек не може да си износи обувките, камо ли да се освободи. Но може да стане и за десет секунди, когато вътре се събуди животът на Кундалини да те освидетелства в това, че си един бог в развитие. Но не и в социалната реалност да стане за десет години. Тук е тежкото бреме (за което Христос добре каза, че е леко) в служението на Децата на Деня, когато ще дават едно ново битие.

Битката не се води с години - тя се води с жертви и отговорност. Когато искаш да изградиш човечеството в култура на Духовна вълна, няма място да водиш война със социални средства и институции. Казахме че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари. А речено ли е на хората, че са богове? „Не е ли писано в Закона ви: Аз рекох: богове сте?“ (Иоан 10:34) И сигурно не са позволявали някой да се тупа, че е „логосно посветен“. Защото можете ли да си представите какво значи да внесете една грешна енергия, една енергия на непризнание в идея на сравняване.

Между тези велики тайни - битката на мисълта и откровението като волеизлияние, ще си остане вечното: да се изведе Бог от човека. Да се създадат предпоставките човек да се освободи от всички жертви, които е понасял в името на някакво съвършенство. Така самата идея на откровението оставя най-откритото знание и най-възможната осъществимост – най-откритото знание, че ще има ново Небе и нова Земя; най-откритата осъществимост, че ще си светим сами. Ако това не можем да разберем, тогава наистина не сме послушали Христос, нито Хермес, че човеците са богове, въпреки че са смъртни.

Така има знание, което мисълта ни дава – като формула; знание, което интуицията ни дава - като виждане; знание, което откровението ни дава – като част от Истината. Затова Христос не дефинира Истината, а за тази йерархия на възможностите - усвояването на Истината, казва, че тя ще ви направи свободни. Може ли човек, на който паметта му още не е приела всичко, да бъде свободен?! Именно откровението чрез събуждането на Кундалини ни дава това, което се казва същината на вложената божественост. Тя е постигната в хилядилетните промени на културата на религиозно поведение с онази голяма битка, която кръстът на Голгота ни остави – битката между Дух и материя. Ако тази битка не бе извършена на Голгота, ние не можехме да чакаме Възкресението на материята. А Възкресението е най-великото тайнство, което съхранява в себе си бъдната изява на Откровението; Възкресението – като култура и като родена възможност в битието на човека!

Това е човекът! Можем да го градираме - човекът с нисшето съзнание, човекът с нормалното съзнание, човекът с висшето съзнание, човекът с будността на интуицията…;човекът, както Ницше го нарече, свръхчовек. Човекът е имал своята възможност да изяви в пълнота онова, което му е човешко. И все пак той не е осъщественият човек-бог - предоставената му тайна. Дори Ницше, когато стига до мисълта за свръхчовека, ще ви каже: Ето, на този бряг стои едно животно, на онзи бряг стои свръхчовекът и тук има един мост, който трябва да се мине – мостът човек. И все пак не можеше да каже, макар че беше го прочел в Христос: Аз и Отец сме едно; не можеше да излезе с доктрина, че човекът е един еволюиращ бог; не можеше да излезе с доктрина, че човекът е един зрим теогон. Свръхчовекът обаче като позиция, като гносеология, е дарението на мощ за власт. Това е доктрината на Ницше. А може ли тогава една мощ или воля за власт, когато изнесе бестиалната даденост в човека, животинското, злосторното, да каже дали се освобождаваме завинаги от него. Не може да го каже така. Но Христос когато направи Възкресението Си, обезсмисли поведението на злосторника и зломисленика, защото онзи, който знае, че другият ще възкръсне, знае и че не може да го убие. Доктрини толкоз далечни и различни! Едната е дадена преди две хиляди години, когато е обезсмислен злосторника. Другата е родена преди един век - Волята за власт, бестиалната даденост, която подчинява света… Втората бе хранена от мисълта и бе провеждана от волята. А идеята за обожествяването е хранена от мировостта на Отца като космична идея на Диханието Му и като йерархия на възможността да събудите онова, което казах: Небесния огън срещу земния огън, т.е. Кундалини у вас. Затова тази битка продължава - земната мисъл като огън у нас и Небесната мисъл като Дихание у нас, продължава във всички доктрини на религиите.


То ясно е, че всичко се върти пак около 'извеждане на Бога' ... щом мисълта очовечава, а тая битка е привършила... Битки да изведеш човека, да направиш планетната 'си плът' все по-висш носител на 'божествения огън'... да не заспиваш (при първа възможност ;)... но всичко се градира в еволюцията
Мислиш -майтап ? Де да беше,Хипо,де да беше !

Benefacta male locata malefacta arbitror