|
реших да пусна това тук. не знам защо. май не се вписва в общоприетото за романтика, но все пак за мен е някак..., не знам... усмивки :))
лъч светлина
Минаваше полунощ. От някъде се носеше тиха музика...
Павел тъкмо се канеше да пресече, когато по скоро усети отколкото чу нежната мелодия, идваща от зейналата паст на близкия подлез. За момент се спря, после бавно тръгна към стълбите теглен от любопитсво. Сумрак и едва доловима миризма на урина маркираха входа към тази територия на скитници и наркомани. Като се оглеждаше на всички страни, Павел слезе по стълбите. Вече безпогрешно можеше да разпознае звука на синтезатор, който го водеше към среднощния музикант.
До стената, на мръсните плочки седеше мъж на около 45 години, с пепеляво черна кожа, широк нос и дебели устни. Късата му коса и неколкодневна брада вече посивяваха. Беше облечен в мръсни, раздърпани дрехи и сякаш в транс натискаше клавишите на раздрънкан синтезатор изкарвайки като по магия нереално нежна музика. Носеше черни очила, а на няколко метра пред него стоеше парцалива шапка, която явно служеше като каса на “концерта”.
Павел го гледаше възхитено. Мелодията беше прекрасна, много тъжна и той почти се насълзи. Седна до стената точно срещу странният пианист, който сякаш изобщо не го забелязваше, и се заслуша. Трябваше да се прибира, а не му се тръгваше, чувстваше, че би могъл цяла нощ да стои в сумрачния подлез. С усилие се откъсна от унеса и бръкна в джоба си за дребни. Доближи се до шапката и пусна вътре монетите, които звъннаха весело на дъното й. В този момент музикантът спря да свири и вдигна глава към Павел. “Кой е там?” Павел най-сетне разбра – човекът беше сляп.
Изпълни го някакъв странен ужас. Не умееше да говори със слепи. Винаги изпитваше съжаление и се отвращаваше от себе си заради това чувство. Струваше му се, че съжалението е равносилно на презрение. Да помогнеш на някой инвалид – да, може. Но да го съжаляваш... С какво право? Нима той е по малко човек от теб? Нима ти нямаш нужда от помощ също както и той има? Павел мразеше това чувство на съжаление. Та кой се нуждае от съжаление? Човек има нужда от любов такъв какъвто е. Всеки иска да бъде харесван, никой не иска да бъде съжаляван.
Един път докато се возеше в рейса се качи млад мъж с ампутиран високо ляв крак. Подпря се на патериците си в средата на автобуса съвсем близо до Павел. Той ествено след кратко колебание се изправи и предложи на инвалида да седне. А мъжът с патериците го изгледа с някакъв особен поглед и сопнато му отказа. На следващата спирка човекът слезе, а Павел продължаваше да вижда пред очите си как еднокракият залиташе при всяко друсване на рейса, аха-аха да падне, но всеки път успяваше по някакъв начин да се задържи с патериците си...
“Има ли някой?” питаше слепият, а в гласа му се долавяше страх. Павел за миг се поколеба дали да каже нещо и забързано тръгна към изхода на подлеза. Зад него слепият беше седнал до шапката си и опипом броеше монетите вътре в нея. “Помисли ме за крадец”, се въртеше в уморената глава на Павел, когато се прибираше. Докато заспиваше същата вечер продължаваше да чува музиката...
През следващите дни си намираше повод да мине през същия подлез, но пианистът го нямаше. След няколко седмици Павел забрави за него. Имаше си свои проблеми, които го изяждаха като гладни кучета. Вървеше по улиците без да вижда и чува, вглъбен дълбоко в себе си. И ето че една вечер пак мина покрай подлеза. Спря се стреснато, споменът за музиканта се бореше да изплува и най-сетне успя. Сякаш дочу същата мелодия. Бързо започна да слиза по стълбите и вече нямаше съмнение, че слепият пианист е там. Павел се доближи плахо. Човекът го усети.
“Кой си ти? Ти беше тук преди месец, нали?”
“Откъде знаеш?” – учуди се Павел.
“Просто знам. Ела, седни тук, до мен.” – Павел седна, облегна се на стената и се загледа в дългите, черни пръсти, които затанцуваха весело по клавиатурата.
“Как се казваш? Павел? Хубаво име, библейско... Аз съм Рей. Радвам се, че си тук. Мислих, че никой няма да мине тази нощ... А днес е рождения ми ден, не е хубаво да си сам на рождения си ден, нали?” – гласът му беше мек и топъл.
“Не знаех, че днес имаш рожден ден, щях да ти взема подарък...” – Павел се притесни.
“Няма нищо. Никой не знае, че е днес. Харесва ли ти музиката ми?”
“Да, много, страхотна е, нямам думи...”
“Всъщност ако искаш, можеш да ми направиш един подарък” – замислено каза Рей.
“Какъв?”
“Подари ми най-красивото, което си виждал някога. Подари ми го и аз също ще ти дам нещо от себе си...”
Павел се замисли. Стори му се налудничаво. Как може да се подари това? Най-красивите неща, които беше виждал не можеха да се купят с пари или да се дадат на някого. Внезапно разбра, че е започнал да говори.
“Най-красивите неща... Розови облаци боядисани от залеза... изгряващо слънце гледано от морския бряг... блясъкът на любимите очи, дузина невръстни кученца скупчени едно до друго, топлещи се в зимния студ, движещи любопитно малките си главички... красиво момиче с кожа нежна като лист от цвете, облечено в развяна от вятъра рокличка... зелени гори и планински върхове обвити в мъгла... ревящи водопади...”
“Не така, подари ми най-красивото нещо, което си виждал, така че и аз да го видя.”
“Добре тогава. Ще ти подаря една прекрасна гледка... Болезнено остра красота, която влиза през очите ти и стига до сърцето и то се присвива от щастие, спокойствие, което обхваща цялото тяло погълнато от съзерцание, мигът безвремие, през който галиш, докосваш с очи това, което виждаш и то отговаря на ласките ти... Не, не мога да го предам, съжалявам, не умея да си служа с думите достатъчно добре.”
“Не се извинявай. Получих подаръка ти. Виж...” и Рей свали черните очила, разкривайки слепите си очи. В ъгъла на дясното блестеше сълза. “Видях това, което ти си видял. Благодаря ти. Сега е мой ред да ти подаря нещо.” - той си сложи очилата удари с пръсти по синтезатора и засвири. И стана чудо, музиката погълна Павел и го понесе навън от тъмния подлез и той видя отново изгрева, залеза, момичето с рокличката, видя хората, които обичаше, всичко красиво, което някога е виждал премина пред очите му и накрая остана само тъмнина дълбока като безкрая.
“Опитай сега и ти” – Рей внимателно постави пръстите му върху синтезатова и Павел засвири без сам да знае как, отново и отново разказваше чрез музиката за всичко, което е чувствал някога, но не е можел да изрази и е затварял в себе си, разказваше за болката, щастието, отчаянието, радостта, насладата, страха... Отвори очи и се огледа. Рей го нямаше. Беше сам в подлеза седнал пред очукания синтезатор. Докосна го, замисли се за момент и продължи. Имаше нужда да посвири тази нощ...
На няколко пресечки от там вървеше мъж с черна кожа, широк нос... В ръка държеше слънчеви очила. Погледът му жадно се впиваше във всяка подробност от нощния град. Устните му се отвориха и той прошепна тихо сам на себе си. “Благодаря ти, Павле, за подаръка. Ти ми даде светлина. А аз ти подарих малко музика. Бъди щастлив...”
|
разказче
