Кога печална есен наближава
и жълт листец по вятъра лети,
в оставена от птичките дъбрава,
дете, обичаш ли да ходиш ти?

Обичаш ли под дъбове вековни,
по дни унесена във самота,
да гледаш как едва пълзи мъглата
по чуките на Стара планина,
да плачеш над тревите и цветята,
попарени от ранната слана?

Девойко, ако в сладкото безумие
наесен с теб по-мил е тоя свят,
ела по губещи се татък друми:
ний ще вървиме мълком и без думи -
сърцата наши ще се разберат.

/Кирил Христов/