При това съвсем, съвсем прясна. От преди малко. Причината за изглупяването ми да се търси в контекста на темата.

Днес следобед отиваме на разходка с дъщеря ми, но като никога аз съм с 2 празни ръце, нямам джобове и не нося нищо освен ключове. Започнахме да берем сухи цветя за есенна икебана, когато моето момиче забеляза, че навсякъде е пълно с охлювчета. Разгледахме ги и установихме, че всички до едно са мъртви. Изсъхнали вероятно от горещината. На дъщеря ми и хрумна блестящата идея, че можем с тях да украсим някоя чаша или кутия. Решихме, че ще събираме, но започнахме да умуваме в какво да ги сложим. Къде? Къде? На дъщеря ми в чорапчетата: тя слагаше в едното, аз в другото. Докато събирахме и обсъждахме какво да направим, мен не спираше да ме гложди мисълта, че не знам тия пусти охлюви защо измират през есента. Или пък са излезли да се размножават ли? Чудех се, чудех, но по-късно чуденето ми се прехвърли върху това как да ги залепим. С лепило не стана. И тогава ми дойде гениалната идея да направим кантове и орнаменти с пластелин върху кутия от течен шоколад и върху пластелина да налепим охлювите. Стана нещо разкошно! Толкова горди бяхме! Арт галериите пасти да ядат! Обаче останаха страшно много охлювчета. Решихме, че и утре е ден, а междувременно ги поставихме в стъклен съд до аквариума, възхищавайки се колко красиво ни аранжираха интериора. Дотук си идиличната картина.

Сядам аз да гледам филма. Дъщеря ми спи, а мъжът ми го няма в града. В един момент се чува “Чук!” Аз подскачам ужасено, но се успокоявам – паднало охлювче от вазичката. Голяма работа! След малко пак: “Чук!” Сърцето ми се свива в ужас, но спокойно – ново охлювче. И като започна едно “Чук!” “Чук!” “Чук!”

Озадачих се много защо падат, нали пластелинът ги държеше добре. След малко започна да се чува “Чук!” “Чук!” “Чук!” и откъм аквариума. Като погледнах, онемях: една армия от охлювчета беше плъзнала и някои войници с вирнати рогца вече бяха изминали доста голямо разстояние (охлювите се движели бавно! Дъра-бъра! Не вярвайте на енциклопедиите!). А останалите им побратими в стъкления съд го правеха да изглежда все едно, че е пълен с нещо кипящо. Какво да прави човек в подобно положение, освен да предприеме бърза акция по събирането. Едни събирам, други излизат (пак повтарям, не вярвайте и дума на книжките, че охлювите били бавноподвижни). Абе повторих епизода с баба Цоцолана от “Патиланско царство”.

Та събрах охлювите аз и погледът ми се спря на шедьовъра, на нашата гордост на масата – красивата ни ваза. Заболя ме сърцето, като си помислих, че тези “украси” се борят да излязат, а пластелинът ги запушва. Веднага ги отлепих, обаче онези пак напират да излязат. Какво да ги правя! Сама съм вкъщи, да изляза – страшничко и то доста. А горките охлювчета ми напомняха на хората, които се бореха изпод развалините във филма…
Ами накрая броих “Мечка страх, мен не страх” и притичах да ги изхвърля в градинката пред нас. Много е вероятно да не съм предизвикала някоя екокатастрофа, защото из нашенско няма пукнато охлювче, но сега снабдих тревичките с огромно количество рогати. Клюкарките е невъзможно да са пропуснали момента, но утре най-вероятно ще ми отравят обвинение за изхвърляне на боклук в градинка. Пак без вина виновна, както винаги!

И цялото ми това изглупяване заради пустата любов. Ама като ме настройва така творчески, какво да направя!

***