|
1.
Тя всеки път казваше, че го обича. Той всеки път мълчеше. Обладаваше я с някаква животинска страст, почти отмъстително. Веднъж, някога те се бяха разделили - ей така, уж защото тя избра друг, а той ... Но в живота стават такива работи: повторната им среща се превърна в любовен реванш за него. За нея бе някакво спасение. А може би отмъщение към мъжа, за когото се бе омъжила, и когото, както казваше, никога не е обичала. Идва време когато любовта означава нещо друго - не както е в младостта.
Когато животът се обърка, е трудно да постигнеш хармония. Всеки има своята съдба, своите трудности, проблеми, кризи и душевни раздели. Но и всеки пази някаква представа за желания, за начин на живот, предпочитания и взаимоотношения. Ако желанието не се сбъдне, идва ред на навика, спомена и разочарованието. Късно е за илюзии, за планове и нови начала. Но как да се откъснеш от миналото, от преживяното, от старите надежди, които са уж мъртви, но някак неусетно са изпълнили съществото ти и го карат да злорадства, че плътта и вече е повяхнала, че моли твоето чувство, че се прави на млада, за да ти се хареса и че даже е досадна. Изтърпяваш, правиш се спокоен, а вътре в себе си злорадстваш и се окайваш. Закъснелите признания са жалба, поплак, молба за радост. Заради тях знаеш, че скоро ще умреш. Но пък си гневен и отмъстителен. И пак мълчиш.
Тя ти казва, че ...
Но ти не я чуваш.
2.
Той слушаше думите й и досадата от собствената му нерешителност и примиреност все повече го изпълваше. Страхът да не остане отново сам ставаше все по-тежък. Той знаеше, че тя е последната жена в живота му и това го отчайваше още повече. Тялото, а не душата го държеше за нея и тя го разбираше, защото и за нея това беше последното преживяване. След раздялата щеше да дойде рабното движение в голямата самота. Но самотата ще дойде после. Сега го бе обзело гневното чувство, яростта от собствената му обърканост, страхливост и срамежливост. Той знаеше, че може да разчита на ума, не на тялото, защото често му изневеряваше. А с нея то бе спокойно и уверено. Как с друга жена? Отново ухажвания, обяснения, томления, разходки, ревност, душевни страдания - всичко отначало? Той мразеше промените - особено резките. Те го натоварваха, измъчваха го, караха го да страда и се обърква. Той не обичаше кой знае колко навиците си, но им служеше с удоволствие и без да се замисля. И точно сега да ги променя, да се настройва към друга, да се приспособява към нейните капризи, към нейния начин на живот, към нейните думи, страсти и любов?
Той я приласка нежно, затвори очи и потъна в нейната всеотдайност и позната преданост.
3.
И в стаята, и в нетърпението на двамата имаше нещо повяхнало, изопачено и отблъскващо. Но те не се гледаха, не се усещаха дори. Тя му говореше, говореше, а той не искаше да я слуша. Тя го питаше; питаше го и се мъчеше да му угоди. Говореше, за да покаже, че душата й е богата, че е умна, образована, че може да му бъде интелектуална партньорка, че нейните интереси са сходни с неговите. Той чуваше гласа й, досещаше се за какво му говори и си казваше, че точно това не иска да чуе, че точно тези думи го отблъскват, отвращават дори. Той знаеше, че тя нищо не разбира, че е повърхностна, че иска да излезе от средата си, от дома си, от семейството, но затъва все повече в тях и че думите й са пошли и приличат на мехури от устата на давещ се. И се оплакваше престорено, че цял ден чисти, бърши прах, ядосва се; че той е друг, че се гордее снего, че винаги е вярвала в него.
После нейните думи и неговата досада се смесиха.
Когато всичко се успокои, той разбра, че тя е била искрена, а той отмъстителен.
4.
Поразиха го не думите, а тонът и изражението й. Кротката й външност се бе преобразила в дива ярост, която не знаеше задръжки. Спорът им се бе превърнал в кавга, а в кавгите той нямаше аргументи. И друг път се бяха карали, но така тя не се бе гневила никога. Той вече признаваше, че не е прав, но беше късно, и невъзможно да й го каже. Пък и едва ли имаше смисъл. Беуше му ужасно и унизително. Толкова унизително, че дори помисли да я удари, но тъгата и унижението го бяха вцепенили и нямаше сили да го направи. Само се питаше откъде у тази кротка и хубава жена, която истински обичаше, се бе насъбрала толкова злоба. Какво бе разбъркало душата й, та добротата и благородството й се бяха превърнали в купчина грозота и истерика.
Той почувства как рухва от умора, но се задържа и помисли: "Боже, колко е набръчкано и зачервено лицето й ..."
5.
Гледах го в гръб: нисък и слаб, със свити в лакътя ръце той ми приличаше на оскубан бройлер. Главата му бе впита в раменете, а ръцете наистина наподобяваха крила без перушина. Притропваше от крак на крак и някак особено се огъваше около себе си. Усетих тревогата му. Бяхме в пълната с хора зала. Извърнах се и забелязах жена му. Тя разговаряше с висок красив мъж. Главата й и цялото и тяло бяха някак източени нагоре, сякаш искаха да го изсмучат. И открито му го показваше. Радваше се на живота. Не, тя искаше от живота още и го искаше от този човек и то точно сега.
Той не смееше да се обърне, за да не види радостта и желанието й. Гордостта унизяваше още повече мъжкото му самочувствие - на всичко отгоре нямаше и познати, към които да се присъедини и трябваше да се измъчва в самота. Затова пристъпваше от крак на крак, но не се доизвърташе.
Тя бе толкова щастлива, че нехаеше за него. Красавецът уж бе безразличен, но може би поради това тя само дето не политваше към него. Главата, шията, устните, тялото й - всичко отиваше към него и ако ги нямаше хората, сигурно щеше да се отлепи от земята.
Аз бях между двамата и сигурно бах единственият, който ги познаваше. Беше ми мъчно за него, но с удоволствие гледах и нея. Той - жалък като оскубан бройлер. Тя - птица, която вече лети ...
|
Пет допълнения към съвършенството на формите