|
Здравейте непознати приятели.Простете, че влизам неканена във вашия свят.Няма да е задълго.Само колкото трае една банална история.Та така...
Осмелих се най-после, след години в личната си черупка, наречена тристаен панелен апартамент - гордостта на средностатистическия българин, да почистя един отдавна забравен и трупащ боклуци килер.И там го намерих.Писмото.Малка смачкана топка набутана в ъгъла на стара чанта.Прочетох го.И отново.И отново.И си спомних времето...
"...Излезе сутринта рано.Дори за кафе не остана.Остави ме разплакана, тъжна, сама.Изтичах след тебе с надеждата за малко топлинка докато се върнеш.Толкова малко исках.Ридаех на гърдите ти, а усещах как тялото ти се стяга, как искаш да ме отблъснеш, да тръгнеш.И веднага да забравиш за мен.
Толкова високи са стълбите към пустия апартамент...
Денят минава...Искам да напиша нещо хубаво...
Клепачите ми уморено падат, сякаш за последен път а премпежениет ми поглед едва различава буквите - убиици на фантазията.С бяс посягам към чашата и поглъщам поредната доза самота.Още, още...Спря да боли.Върнах се.Отново съм тук, в този свят - вряща тенджера с тела и изпаряващи се души...Колко пъти отчаяно се опитвах да бутна стените на мълчанието ти, да ги разруша както те рушат света ми.Или поне да си направя малка дупчица, от която да дишам.
Зная че е фарс.Не ми пука.От толкова време изливам душата си на вятъра.Говоря, умирам, горя, плача,вярвам, обиждам, надявам се, искам!А ти просто безучастно слушаш - отегчен, забързан, надянал бронираната си жилетка срещу думите ми пълни с болка и отчаяние.
Не искам да плача.Не е достатъчно.Искам да бия, да чупя, да крещя...Не заради сляпото мълчание, не заради фолиото обвиващо сърцето ти.Тайно го очаквах.Не това драсна клечка в душата ми.Не то, а тази невероятна самота, носеща ме като изхвърлен найлонов плик, в пълна безтегловност, ненужна, остаряла, използвана...Тази самота, която отначало шепнеше, а после крещеше.Сама си я избрах.Избирам си я всеки ден, влачейки се по петите ти, пресрещаики те по ъглите, с надеждата за една ласка, падайки в бездната на общуването с мъртвата ти за мен душа..."
Днес...Седим си със съпругът ми пред телевизора, говориме за банални неща от ежедневието или часове мълчиме без да чувстваме неудобство от присъствието на другия.И понякога си спомням думите на Шекспировата Жулиета "...и ще те следвам, господарю мой до края на света..."Той е все така студен, аз - безразлична...Едно старо неизпратено писмо ми припомни какво е любовта, ръка за ръка с младостта...А беше само преди шест години.
Благодаря, че изслушахте една история стара като света, приятели
|
Едно старо писмо
